понеделник, 11 април 2011 г.

Николай Хайтов: Ат. Примовски и антиприносът му към историята на Родопите

Виж също:
Н. Хайтов - Опровержение на Ат. Примовски


II. ИСТОРИЧЕСКИ ПОЛЕМИКИ
2. АНТИПРИНОС КЪМ ИСТОРИЯТА НА РОДОПИТЕ
(Бит и култура на родопските българи от Анастас Примовски, издание на БАН — Етнографски институт и музей, отговорен редактор проф. Христо Христов, София, 1973 г., стр. 617.)
(В кн. 1 и 2 на сп. „Родопи”, 1975 г.)
(Препечатано в: сб. Публицистика 1975 г.)

Едва ли има край в България, за който историята да е такава насъщна духовна потребност, както за Родопите. Причината за тая потребност се корени в историческата съдба на родопското население и особено в помохамеданчването, което го раздели на „мохамедани” и „християни” и създаде по този начин постоянно психологическо напрежение между единните по кръв и произход родопски българи. Един от изразите на това психологическо напрежение е особената чувствителност на родопчани към тяхната пълна с трагични моменти и драматически превратности история. Векове гнетени от наложеното им принудително мълчание за тези неща, веднага след Освобождението, а и преди това, най-просветените родопчани се нахвърлиха с истинска страст да изучават своето минало. „Нахвърлиха се”, защото инстинктивно усещаха, че последиците от верската преграда между „едните” и „другите” родопски българи не могат да се премахнат, ако посегателствата върху българщината останат потулени, неосветлени и неразбрани.
В резултат на тоя благороден патриотически човешки порив се яви и първата книга в областта на краезнанието „Описанието на Татарпазарджишката кааза” от възрожденеца Стефан Захариев, написана още през 1865 година. В тая книга бяха поместени някои от най-интересните документи за помохамеданчването на чепинските българи и бе сложено началото на родопското краезнание. Наистина вече можем да говорим за родопско краезнание без чувство за малоценност и стеснение, защото след Стефан Захариев се появиха още много родоповеди, като Стою Шишков, Васил Дечов, Христо Попконстантинов и др., които посветиха целия си живот на родопската история и етнография, написаха много трудове и утвърдиха родопската книжовна традиция, която продължава и до днес. Следовници на Ст. Захариев, Дечов и Шишков от попово време написаха много други селищни книги и изследвания, така че днес разполагаме с доста богата родопска книжнина в областта на краезнанието, която при всичките си неизбежни недостатъци представлява благодатна основа за нови, по-съвършени научни изследвания на родопското минало.
Какъв общ недостатък имат досегашните трудове в областта на родопското краезнание? Повечето от тях са писани във време, когато много от първоизточниците на родопската история бяха още неизвестни, затова родопските краеведи, особено пионерите, са давали по необходимост широко място на историческите разкази, предания и легенди, така че преданията и легендите са основна тъкан на по-голяма част от родопските „селищни истории”.
Историческата наука и архивистика, особено през последните години, отидоха доста напред, появиха се обширни публикации на документи, откриха се нови факти, очертаха се нови насоки, а това наложи преоценка на много явления и факти от родопското минало. Изобщо започна да се чувствува липсата на едно „събирателно” съчинение, което да е на висотата на нашето обществено-политическо развитие и преди всичко на съвременната научно-историческа мисъл. Ето защо оповестената в книжарските бюлетини книга на Анастас Примовски „Бит и култура на родопските българи” се очакваше с голямо нетърпение.
Първата част на тази книга е посветена на материалната култура на Родопите. Състои се от цели 617 страници голям формат, от които 261 са посветени на родопското минало.
Нямах намерение да пиша рецензия за въпросната книга, но нещата, които срещнах в нейния „Исторически преглед”, ме накараха да изтръпна. Служа си с тая неприятна дума, защото няма друга, с която да предам чувството, което ме обхвана след затварянето на последната страница от обемистия труд на Примовски. Изтръпнах от начина, по който родопската история е деформирана; от многото смислови, идейни и фактически грешки. Още в началото трябва да кажа, че не ми е възможно да се занимая с всички забелязани грешки, затова ще започна настоящия обзор върху историческия дял от книгата на Примовски, като посоча само НЯКОИ ПО-ХАРАКТЕРНИ ФАКТИЧЕСКИ ГРЕШКИ, НЕТОЧНОСТИ И НЕСЪОБРАЗНОСТИ.
Още в началото на своя „Исторически преглед” Примовски съобщава, че Родопите били населени с едно от „най-смелите и безстрашни тракийски племена — бесите, — които живеели по горното течение на р. Марица и в Родопа” (стр. 7). И нито с една дума авторът не подсказва, че едновременно с бесите в Родопите са живеели и споменаваните при друг случай от самия него тракийски племена, каквито са: диите, диобесите, малоколайлетите, травсите, сапеите и т. н. (Виж „Древна Тракия” от проф. Хр. Данов, изд. „Наука и изкуство”, стр. 100 и следващите, а също и „Траките” от Г. Михайлов, Военно изд., 1972, стр. 24.)
И по-нататък, когато говори за родопските траки, Примовски има предвид само бесите. „След дълги и упорити боеве (пише той на стр. 7) Марк Лукул подчинил бесите в 75 г. пр. н. е.” — тук авторът прави нова грешка, защото бесите не са покорени през 75, а през 72 г. пр. и. е. (Виж сб. „Родопите в българската история”, изд. 1974 г., стр. 21.)
По-нататък Примовски отново се връща на тоя въпрос (подчиняването на бесите). На стр. 9 той пише, че „Македония и Тракия били окончателно завладени, но юначните беси продължавали да се борят и пазят своите родопски селища, докато най-после и тяхната съпротива била сломена през 16 до 11 г. пр. н. е., а император Клавдий окончателно покорил Тракия през 46 г. от н. е.”. (Оттук нататък подчертаванията са мои — на Николай Хайтов, — а цифрите в скоби обозначават страниците, където се намира цитираният пасаж от книгата на Примовски.)
Така излиза, че бесите са били веднъж „подчинени” през 75 г. пр. н. е., втори път през 16 до 11 г. пр. н. е., след като „Македония и Тракия били окончателно завладени”, и трети път от император Клавдий, но вече през 46 г. от н. е.
Очевидно Примовски е трябвало да обясни, че след първото им завладяване през 72 г. пр. н. е. бесите не са останали мирни поданици на Рим, а са въставали и продължавали
своята борба за независимост, та е ставало нужда да ги „препокоряват” и след 72 г.
А ето и съжденията на Примовски за начина, по който римляните подчинили бесите: „За да укротят и по-лесно да подчиняват дивите и свирепи беси, римляните прибягнали до християнството” (стр. 8). Това ни го заявява Примовски, след като само преди няколко реда обявява, че Марк Лукул е подчинил бесите през 75 г. пр. н., е., т. е. 75 години преди да се е родил Христос.
На това отгоре сам Примовски съобщава (стр. 8), че „християнството между бесите води своето начало оттогава, когато между тях дошъл епископ Никет, роден в 353 г. в гр. Ремесана (Бяла паланка)”, т. е. около четири века след като Марк Лукул завладява бесите, очевидно без помощта на християнството.
Така объркан е и въпросът със славянизирането на Родопите. „Масови нашествия на славяните в Родопската област (пише Примовски на стр. 10) започват през втората половина на шести век, за което свидетелствува и сирийският историк Йоан Ефески. . .”
Малко по-нататък Примовски се отмята от онова, което току-що е написал, и твърди: „Кога точно славяните са навлезли в Родопа, не може да се установи.” А защо да не може да се установи, когато само през един ред самият Примовски ни заявява, че „Според Прокопий Кесарийски, съвременник на император Юстиниан (527—565), в 549 г. целите тракийски планини Родопите, във всичките им пространства, изцяло били заселени със славяни” (стр. 10).
Да не говорим за другите източници (тях Примовски не споменава), че славяните навлизат в „Тракия чак до Егейско море” още през 449 година и може да се предполага, че тогава още те за първи път са навлезли в Родопите („Старата българска история”, прев. д-р Стамболски, стр. 22).
Но колебанията на Примовски около славянизирането на Родопите не спират тук: на стр. 12 той отново се връща към тоя въпрос: „През VII—VIII век (пише авторът на „Бит и култура...”) славяните са вече здраво установени в пределите на днешните български земи, включително и в Родопската област.” Но нали Родопите „във всичките им пространства изцяло” са били заселени със славяни още през 549 година, както сам Примовски ни увери? Защо им е трябвало на славяните през седми и осми век отново да се „преустановяват” на същите места, където те са се установили през 549 година?
„Траките били силни и високи хора, истински великани и столетници” (пише А. Примовски на стр. 7 и ни хвърля в ново недоумение: все от един калъп ли тези хора са били вадени и все с „буйни и червени коси и бради”, както авторът се мъчи да ни убеди? Та не е ли имало между тях неколцина поне кестеняви, тъмнокестеняви и плешиви?).
„Бесите — продължава Примовски — били под влиянието на гръцката култура, защото след дълги борби гърците успели да се загнездят на две-три места на беломорския бряг изключително с търговска цел” (стр. 7). Искам да попитам Примовски само две-три ли са местата, където гърците са се загнездили на беломорския бряг? И ако тези „гнезда” са наистина „две-три”, какви са тогава останалите колонии по този бряг, като Кренидас, Неаполис, Амфиполис, Абдера, Марония. Стриме, Месамбрия, Зоне, Сале, Темпира, Енос и т. н.? (Виж „Древна Тракия”, Хр. Данов, стр. 218 и следващите.)
И достатъчно ли е само „загнездването” на гърците из беломорския бряг, за да си обясним културното им влияние върху бесите, които на всичко отгоре живеели „по горното течение на р. Марица и в Родопа”, а не на беломорския бряг, както сам Примовски ни убеждава на стр. 7?
По този въпрос авторитетни наши учени, като проф. Ив. Дуйчев, стоят на съвършено противоположна позиция: а именно, че „Лишени от възможност да общуват с по-далечни съседи и частно с гърците, родопските траки не попаднали под тяхното (на гърците) културно влияние.” (Виж „Из миналото на българите мохамедани в Родопите”, изд. на БАН, стр. 16.)
Според Примовски „Орфей е безспорно тракиец, произхожда от родопското Прибеломорие” (стр. 9). Любопитно е как установи той, че митичният Орфей е от „Прибеломорието”, а не, да речем, от „Притракието”?
И най-сетне още едно откритие на Примовски. В римско време, според него, родопските траки „живеели в отдалечени селища, повечето в малки махалички, а през II и III в. се радвали на доста завидно положение. Имали и известни права и привилегии. . . и могли. . . да изповядват своята вяра, своите нрави и обичаи” (стр. 9).
Да оставим въпроса, дали положението на траките под римското владичество е било наистина „завидно” и дали нравите и обичаите могат да се „изповядват”, както се е изразил Примовски, но не можем да отминем препращането на траките само в „отдалечените селища” и малки махалички. Кой е живял тогава в „неотдалечените” селища, в средните и големи махали? А в римско време из градовете не са ли живели траки? Питаме, защото в книгата на проф. Г. Михайлов „Траките”, стр. 278, четем, че „Старите жители (траките) са оставали да живеят в новооснованите на тяхно място градове, пък и селяни от близката или по-далечна околност са се преселвали там” (в градовете — б. м.).
И в Средновековната история на Родопите Примовски прави „преправки”, които ни хвърлят в недоумение. „След убийството на цар Асен (пише той на стр. 12) Иванко забягнал в Пловдив, гдето сключил договор с византийския император Алекси III, по силата на който бил признат за управител на Пловдивската област със задължение да бъдесъюзник на византийците.” Досега бе известно, че след убийството на Асеня I и неуспеха на дворцовия преврат Иванко е избягал не в Пловдив, а в Цариград (виж „Старата българска история”, прев. д-р Стамболски, стр. 152). И не е сключвал до говор, за да бъде признат за управител на Пловдивска област, а просто е бил назначен за управител на тази област и командуващ войските, определени да се бият срещу българите. (Виж „История на българската държава през средните векове”, В. Златарски, т. III, София, 1950 г., стр. 109.) Ще рече, Иванко става наемник на византийска служба, а не „съюзник”, както го провъзгласява Примовски.
„Не след много обаче (продължава на стр. 13 своите исторически прозрения А. Примовски) Иванко, застрашен от силата и могъществото на Калоян, разкаял се и пратил пратеници в търновския дворец да съобщят, че той приема Калоян за свой господар и моли да го признае за свой подвластен княз.”
Този път Примовски влиза в противоречие със самия Никита Акоминат, първоизточника за биографията на Иванко, който твърди, че не Иванко е изпратил пратеници при Калоян, а обратно („История на българската държава”, В. Златарски, т. III, стр. 113, под линия). Пак според Златарски Иванко не е молил Калояна да го признае за „свой подвластен княз”, а тъкмо обратното — да признае неговата независимост и на тая основа е започнало взаимодействието между тях още преди отмятането на Иванко от Византия през 1188 година (Златарски, т. III, стр. 13 и следващите).
Що се отнася до „разкаянието” на Иванко, провъзгласено от Примовски като основен морален момент за неговите анти-византийски действия, това е нова, незабелязана досега от никого нежна проява у тоя „кръвник человек” (Иванко), за когото се смяташе (досега поне), че главната причина за съюзяването му с Калояна е политическата и военна изгода на тоя съюз с оглед на Иванковите тежнения към самовластие.
Страницата, посветена на Иванко, завършва с още едно „откритие” на Примовски, а именно, че „След неговата смърт Родопското княжество останало вярно на Калоян, който отново завладял Родопа и я включил заедно с брега на Бяло море в своята държава” (стр. 13). А се смяташе, че „градовете и селата, които трябвало да влязат в предполагаемото независимо Иванково княжество, Алекси III без труд завоювал и в тях били поставени ромейски войски” (Златарски, т. III, стр. 134).
Със същия повърхностен ентусиазъм е претупан и другият родопски властелин — деспот Алекси Слав, на когото Примовски е посветил 16 реда, пълни с недомислия и грешки. Ето някои от тези редове:
„През 1208 година латинският император Хенрих разбил войските на цар Борил при Пловдив и сключил приятелски договор с деспот Слав в Кричимската крепост. В съгласие с този договор Хенрих добил правото войските му да останат две години в Средна Ро-допа със седалище село Палас (сега Рудозем). Вероятно тогава е станала срещата между него и пратеници на Слав от крепостта Подвис” (стр. 13).
Истина е, че в Кричим е бил сключен договор за съюзничество между Слав и Хенрих, но досега не бе известно, че по силата на тоя договор войските на Хенрих трябвало да останат две години в Палас.
Ако това излезе истина, т. е. ако Примовски успее някога да докаже, че е имало подобно нещо в договора между Слав и Хенрих, родоповедението ще бъде изправено пред ново забележително откритие.
Една своего рода загадка обаче си остава твърдението на Примовски, че в Кричим е станала среща между „император Хенрих и пратеници на Слав от крепостта Подвис”. II ще бъде загадка дотогава, докато авторът успее да докаж е, -че по едно и също време латинският император Хенрих се е срещал в Кричим и със Слав, и с „негови пратеници14 от крепостта Подвис.
„На 28 юни 1208 година (пише по-нататък Примовски) император Хенрих се настанил в крепостта Мъняк (недалеч от днешния град Ардино) и изпратил рицари, за да освободят обсадения в Станимашката крепост сънародник рицаря Реие дьо Три. . .” „Тогава (допълва Примовски) деспот Слав, според византийския историк Георги Акрополит, е завладялцялата Родопска област заедно с гр. Мелник и долината на Струма” (стр. 13). На всичко отгоре Примовски не се е, изглежда, чувствувал сигурен за датата 28 юни 1208 година, та на стр. 197 той я отмества с цяла една година, отбелязвайки, че „императорът на латинците Хенрих тръгнал да освободи приятеля с граф Рене дьо Три” през „същата година” — 1207, когато на „българския престол стъпил Борил” (стр. 197).
Хронистът на III кръстоносен поход Жофроа Вилардуен, който сам е участвувал в похода към Станимака, е обаче на по-друго мнение от Примовски за случая с херцога (а не графа!) Рене дьо Три: той твърди, че неговото освобождаване е станало в началото на юли 1206 година, когато Хенрих още не е бил император. (Виж „Хрониката на Жофроа Вилардуеи”, София, 1946, стр. 297—299.)
Не е вярно и това, че деспот Слав завладял „цялата Родопска област”, защото тъкмо според летописеца Акрополит, когото Примовски цитира, Слав е държал не „цялата Родопска област”, а Мелник в долината на Струма и Ахридос”. (Виж „Пътувания по България”, К. Иречек, „Наука и изкуство”, 1974, стр. 460.) „Ахридос” все още не е цялата Родопска област.
Наред с това налага се уточняването и на средновековната крепост Мъняк: дали да остане „недалеч от днешния град Ардино”, както Примовски твърди на фаталната страница 13-а, или да се положи върху скалистия връх „Хисар алтъ на 5-6 км източно от Кърджали, до спирката Железни врата”, както е намерил за по-уместно цитираният на стр. 477 от Примовски археолог Иван Велков.
Ставаме досадни може би с тоя император Хенрих, но това ни е наложено, защото Примовски иска да ни убеди, че когато император Хенрих тръгнал да освобождава своя „приятел” Рене дьо Три, той „се спрял в сегашния град Рудозем, близо до с. Смилян (столнината на смолените), в подножието на голямата крепост, наричана от местното население „Рим папа”, от турците „Кечикая” (стр. 197). Във връзка с това имаме към Примовски една молба — да ни каже в следващото издание на „Бит и култура. . .” откъде е научил за височайшето посещение на латинския император Хенрих в Рудозем?
Едно допълнително усложнение към темата „Хенрих—Слав” внася оня пасаж на стр. 110, където Примовски твърди, че крепостта-селище Кричим била столнина на българските феодали в Родопско — Иванко и Слав — и че „в нея латинският император Хенрих привлякъл деспот Слав за съюзник против византийците, като му обещавал българския престол”.
Значи, съюзът между Хенрих и Слав не е бил насочен против българския цар Борил, както летописците Вилардуен и Валансиен твърдят, а Златарски им вярва, а против византийците. И не „Велика Влахия” (според Златарски — Северна Тесалия) му е била обещана за награда, а „българският престол”. И най-сетне „столнината” на Слав не била Цепина, както ни уверяват Златарски и много други историци, а Кричим. Кому да вярваш!
„Родопската област е отделно княжество и при Момчил войвода”, започва Примовски своето повествование за Момчил юнак и в едно само изречение прави три немаловажни грешки: Родопската област е била самостоятелно „княжество” не въобще „при Момчил”, както се изразява Примовски, а само през последната година на неговия живот — от пролетта на 1344 до 7 юни 1345 година (деня на неговата юнашка смърт); не цялата „Родопска област” е влизала в Момчиловото „княжество”, а само областта Меропи заедно с една ивица от Беломорската равнина в района на Ксанти („История на българите”, К. Иречек, стр. 235).
„Недоволен от нерадостната съдба на хората от Родопа (четем на стр. 14), той (Момчил) събрал дружина от разбунтувани като него българи и започнал да кръстосва мъчнодостъпните гори, за да отмъщава на потисниците за злодеянията им.”
Момчил ще да е кръстосвал не само мъчнодостъпннте, а понякога и леснодостъпните гори, но да оставим тия дреболии и да видим какво става по-нататък. По-нататък Момчил става византийски стратиот, както пише Примовски, но „не устоял дълго време на това задължение, върнал се в Родопа и започнал пак разбойничество”. . . „Населението от двете части на Родопа било недоволно от разбойничеството на Момчил и се оплакало на управителите си” (стр. 14).
Какво излиза от всичко това? Излиза, че Момчил не е никакъв отмъстител „на потисниците”, а чисто и просто „разбойник”, срещу когото населението иска дори защита от управителите. На кое да вярваме? Или да вярваме на Иречек, който твърди, че Момчил е бил преследван от пограничната стража, без никъде да споменава, че местното население е имало нещо общо с тия погранични операции на двете засегнати от Момчиловото „разбойничество” държави? („История на българите”, К. Иречек, стр. 235.)
Примовски твърди, че след като напуснал цар Душана, където намерил убежище, Момчил събрал двехилядна дружина, отправил се за родните си планини „по-силен, по-амбициозен и се провъзгласил за независим родопски владетел”. . . а „по-късно за управител и на Бяло море, със столица Ксанти, наричан тогава Царево”.
Провъзгласяването на Момчил за „независим родопски владетел” (и „управител на Бяло море” — както Примовски се изразява) не е станало веднага след отмятането от Душана, а доста по-късно, след цяла една серия от междинни стъпала в неговото издигане и политическо узряване. Освен това никога Димотишкият император Йоан Кантакузин не е давал на „управителя на Бялото море” Момчила титлата „княз родопски” (стр. 14), както твърди Примовски; той само го е назначил за свой наместник в Родопската област Меропи. По-късно му е дал и титлата „севастократор”, което съвсем не е равнозначно на „княз”, и то „родопски” („История на българите”, К. Иречек, стр. 235).
Когато споменава за битката на Момчил с войските на Кантакузин и неговите съюзници-турци, разиграла се под стените на крепостта Перитеорион (Булустра), Примовски пише, че „пехотата на Момчил била с тежки ризници и мъчно маневрирала в полето”, затова Момчил бил решил да се оттегли и укрепи в местността Перитеорион. Интересно откъде е почерпал тези данни Примовски, след като е известно от Хрониката на Никифор Грегорас, че Момчиловата войска не е била пехотна, а конна, на брой „около пет хиляди души”, че след като са били отблъснати към стените на Перитеорион, на момчиловци било невъзможно „да се измъкнат с конете си, тъй като останало малко пространство между врага им и градските стени, а жителите на Перитеорион не желаели да ги пуснат вътре. Тогава Момчил пръв скочил от коня си, а след него всички други и се хвърлили срещу неприятеля” (виж „Българското военно изкуство през феодализма”, ДВИ, 1958 г., стр. 571).
Статията за Момчил юнак завършва с твърдението, че в знак на уважение към загиналия Момчил Кантакузин позволил на жена му и на братовчед му Райко „да се завърнат в Родопа с всичките си имущества и да управляват като негови васали” (стр. 15).
Че Кантакузин е пуснал Момчиловица да си отиде „в родната си Мизия"”, както пише Никифор Грегорас — в това никой не се съмнява, но що се отнася до изявлението на Примовски, че Райко и Момчиловица са се върнали в Родопа, за да я управляват като „негови васали”, на Кантакузин — това е собствено откритие на Примовски. В нашата история се смята за безспорно, че „след разгрома на Момчиловата войска Кантакузин поставил неговите владения под своя власт” (виж „Българското военно изкуство през феодализма”, стр. 240).
Не остава друго, освен да гадаем откъде Примовски е почерпал и основания, и кураж да провъзгласява Момчиловица и Райко за „васали на Кантакузина”?
Странна ни се струва и характеристиката на Примовски за Момчил, че той бил „представител на феодалното общество”, но пък „имал напредничави за времето си възгледи” (стр. 15).
Как Момчил да е представител на феодалното общество, когато сам Примовски твърди, че той бил слуга, „овчар на болярските владения”, а и неговите биографи са единодушни, че той бил от „незначителен произход”?
Изобщо Примовски не биваше да оставя своите и без това смътни бележки за Момчил юнак без един поне кратък коментар на социалното явление „разбойничество”, характерно за първата половина на XIV век, и да поставя читателя в недоумение — разбойник ли е бил Момчил или закрилник и юнак.
Особено много — и фактически, и смислови грешки е допуснал Примовски в страницата, посветена на кърджалийството в Родопите.
Примовски пише: „Кърджалии (1793—1807)” (стр. 27), а не е вярна нито долната, нито горната граница на кърджалийството. Появата на кърджалийството според най-новата литература по този въпрос се отнася „с положителност преди 1785 година” (виж „Феодалните размирици в Тракия. . .”, В. Мутафчиева, стр. 181 и 183).
Не е вярна и горната граница на кърджалийството — 1807 година, — като се има предвид, че един от главните кърджалийски водачи Емин ага Хасковски е загинал в бой с „царската войска” през март 1813 година, а остатъци от неговата орда са върлували чак до 1815 година. (Виж „Емин ага”, сп. „Родопи”, бр. 11—12/1973 г.) Освен това Али бей, син на Карафеиз, „един от последните кърджалии”, е нападнал София на 2 април 1832 година. (Виж „Пътувания по България”, Иречек, „Наука и изкуство”, 1974, стр. 82.)
Не е известно султан Селим III да е имал за пръв съветник „българина мохамеданин Саид паша” (стр. 27 у Примовски). Не е вярно също така, че Селим III „унищожил еничарството”. Еничарският корпус е унищожен от султан Махмуд II през юни 1826 г. (Виж „История на балканските народи”, Стр. Димитров и К. Манчев, стр. 184—185.)
Примовски твърди, че Мехмед Синап организирал и въоръжил няколкостотин гладни и голи родопци, а нарича всичко това „големия бунт на Мехмед Синап”. Ако бунтът на Мехмед Синап с няколкото стотин гладни и голи родопци се нарича „голям”, как ще се нарекат бунтовете на Емни ага, Карафеиз, Пазвантооглу и др., които са действували понякога със съединения до 12 хиляди души?
Според Примовски Мехмед Синап се разбунтувал, за да „защищава бедното родопско население” (стр. 27), а на стр.189 го обявява за обикновен „размирник”. След това на стр. 195 го поставя редом с чумата, защото „нападал и опожарявал на няколко пъти ония селища, чиито жители не му се подчинявали”. Характеристиката на Мехмед Синап получава своя завършек на стр. 215, където Примовски твърди, че „хайтите не само ограбвали населението от поречието на Малка Арда, но в края на XVIII век и началото на XIX век се проявили и като ревностни разпространители на мохамеданството”. Така че след толкова пасажи, посветени на Мехмед Синап, читателят остава в пълно недоумение по най-същественото: бунтовник ли е той или обикновен разбойник-кърджалия.
Освен това не може Мехмед Синап да е убит от „Караибрахимовите аскери” (както Примовски твърди на стр. 27), защото чепеларският бюлюкбашия Кара Ибрахим е назначен на 25 октомври 1797 г., а Синап е убит през август 1796 година. (Виж Сб. н. у., кн. 24, Л. И. Попов, „Принос за изучаване на българското отечество”, стр. 11 и 109.) Да не говорим за това, че по времето на Кара Ибрахима (1797 г.) все още не е имало „аскери”, а „нефери” и „сеймени”.
Примовски споменава между изтъкнатите водачи-кърджалии Емин Балталъ, отделно от Еминджика (стр. 27), а те са едно и също лице, наричано още Еминаа, Емин ага. И неправилно поставя той името на Аджи ага между „изтъкнатите водачи” като Емин ага, защото Аджи ага е бил само един десетостепенен бюлюкбашия.
Смехотворно е и твърдението, че между „сърцатите мъже”, които грабнали оръжието, за да дадат отпор на хайтите, бил и Ангел войвода. Ангел войвода не е бил роден, когато хайтите на Мехмед Синап върлували в Родопите — между 1793 и 1796 г. Ангел войвода излиза с дружина през май 1832 година („Ангел войвода”, Р. Димитров, изд. „Народна младеж”, стр. 22).
Изцяло погрешно е и твърдението на стр. 232, че „Сюлейман Токачлията” бил „пръв помощник на прочутия кърджалия Кара Емин ага (известен още с името Емин Балталъ), родом от село Войводово (Пашакьой), Хасковски окръг”. Сюлейман Токаджикли (а не „Токачлията”) е бил подвластен на гюмюрджинския аянин, а не „пръв помощник” на Емин ага. И не е загинал заедно с Емин ага в поход към Цариград, а през септември 1804 година, след като е бил заловен от войските на Исмаил Тръстенеклията в Търновско. (Виж Л. И. Попов „Принос за изучаване на българското отечество”, стр. 123.) Освен това никога Емин ага не е бил известен като „Кара Емин”, както го е преименувал Примовски... И не е родом от с. Войводово, а там е била неговата военна „столица”. Емин ага не е убит при похода му към Цариград (през август 1807 година), а, както вече казах, през 1813 година. (Виж „Емин ага” списание „Родопи”, кн. 11, 1973 г. По същия въпрос виж и „Един кърджалийски цар” от Ст. Заимов, сп. „Деница”, кн. 9/1881 г.)
Спорно е и тълкуването на думата „кърджалии”, която идвала според Примовски от думите „кър” — полска местност, а „джали” — храбро племе. Иречек го превежда като „грабители в пустинях”, други — като „полски разбойници” и т. н. (Виж „Феодалните размирици...”, В. Мутафчиева, стр. 182.) Бащата на ксантийския владика Иларион, наречен още Къркалията, е родом не от Долно, а от Горно Дерекьой (стр. 31).
Под особеното заглавие „Четници мародери в Ахъчелебийско” Примовски описва как след руските войски в Ахъчелебийско пристигнала една „доста голяма чета”, която започнала да побира „ровинени турци, помаци и гръкомани”. Те обрали освен това Еминаа, първенеца на с. Каршилъ (известния изедник), а след това гръкоманския водач в Райково — Радю Чорбаджи, който бил освободен едва когато гръкоманите дали обещание, „че се отказват от патриаршията”.
Наистина какви са тия „четници мародери”, както ги е афоресал Примовски, след като сам той ни уведомява, че благодарение на тях райковските гръкомани се отказали от патриаршията.
На стр. 50—52 Примовски ни запознава с партизанското движение в Среднородопието, споменава сума имена, но не обелва ни дума за участието на българи мохамедани в антифашистката борба, след като е известно, че само във Велинградския район са участвували в партизанското движение десетки българи мохамедани. (Сб. „Из миналото на българските мохамедани. . .”, стр. 148 и следващите — статията на Воин Божинов.) Примовски пренебрегва тоя знаменателен факт и по-нататък, когато говори за партизанското движение в Западните Родопи. Странно е, че той пази пълно мълчание по този въпрос, след като е известно с какво старание отбелязва участието на българите мохамедани в Баташкото клане — дори когато става дума само за единични случаи.
Не отваря дума Примовски и за едно характерно явление по време на Балканската война в Средните Родопи — масовото дезертиране на българи мохамедани от турската войска, което според признанието на специалистите е спомогнало твърде много за нашите военни успехи в Среднородопското оперативно направление. (Виж „Тъмръш”, полк. А. Вълчев. стр. 315.) (Виж по този въпрос и сб. „Из миналото на българите мохахмедани. . .”, стр. 121 — статията на Хр. Христов.)
По топтанджийски начин е определил Примовски стопанското значение на Пловдив за родопското население, катс твърди на стр. 110, че „Пловдив е в най-тесни стопански връзки с Родопския край, когато родопското население не е имало възможност да намира пазар на своя труд и стоки на юг в Беломорието”. Това е естествено за Южнородопските покрайнини, които са гравитирали стопански към Беломорието, но родопските селища, привързани още от антично време към Пловдивската военно-административна област (на север от вододелното било Рожен—Енихан), винаги са били в много по-интензивни стопански взаимоотношения с Пловдив и Пловдивско, отколкото с Беломорието.
Продукт на сериозно недоразумение е и твърдението на Примовски, че местни предания свързвали името „Белащица” (става дума за името на с. Белащица, Пловдивско) „с разбиването на византийците през 1014 година при Ключ”, т. е. при планината Беласица.
Асеновата крепост в миналото не се е казвала „Петритос”, а „Петричос”. През турското владичество Станимака (Асеновград) не е бил „малко селище”, както Примовски твърди на стр. 118, а град, и то значителен — във всеки случай по-значителен от Устово, след като френският пътешественик Пол Люкас още през 1706 г. го обозначава като „значителен градец” с 12 църкви („Асеновград в миналото”, Н. Хайтов, изд. „Наука и изкуство”, 1965 г., стр. 99).
Последното опожаряване на Асеновград не е станало „през XVIII век от устовския феодал Аджи ага” (стр. 118), а през 1810 година от кърджалиите на Емин ага („Асеновград в миналото”, стр. 123. Виж и книгата „Български старини в Македония” от И. Иванов, където е публикувана летописната бележка за последното опажаряване на Станимака). Що се отнася до Аджи ага, както вече имахме случая да установим, той е бил убит още през 1806 година, така че не му е било възможно да участвува в „последното” подпалване на Станимака през 1810 година.
Не е доказано турците да са превзели Асеновград през 1363 година „заедно с Пловдив”. Има сериозни доводи, че Пловдив е превзет по-късно („Родопите в българската история”, изд. „Нар. просвета1, 1974 г., стр. 59).
Дълги и широки легенди (все тия легенди!) пресуква Примовски, за да изведе названието на село Павелско, Смолянско (стр. 121), което уж придобило името си след помохамеданчването „около средата на XVII век”. И всичко това той ни сервира, след като на няколко пъти цитира т. нар. джелепкешански регистри и би следвало тъкмо от тях да знае, че „село Павлюска”, т. е. „Павелско” носи своето име още от 1576 година, т. е. от XVI век („Извори за бълг. история”, т. 16, стр. 49). На това отгоре има достоверни данни, че Павелско е съществувало на сегашнато си място още от древността. (Виж ГПНБМ, 1940/1941 т., стр. 19, публикацията на В. Миков.)
Примовски се е опитал да потурчи и моето родно село Яврово (Пловдивско), като твърди, че „турското име на селото е Яврумкьой...” (стр. 138). Никога с. Яврово не се е наричало с турско име. Под името „Яврово” то е известно още от 1084 година, като дарение на Бачковския манастир. (Виж „Миналото на с. Яврово” от Н. Хайтов, БАН, 1958 г.)
Край с. Лясково, Пловдивско, има местност Юрта, а що се отнася до тракийските куполни гробници, за които говори Примовски, те нямат нищо общо с местността Юрта. Те са намерени в с. Лясково, Девинско. За тях пише Ив. Велков, а В. Минков погрешно е отнесъл това откритие към с. Лясково, Пловдивско. (Виж. сп. „Родопи”, бр. 11/1971 г., стр. 18, „С. Лясково” от А. Вълчев).
На права бога е състарил Примовски Махмудовата кула в село Брезе, .Смолянско, като я обявява „старина средновековна”. Тази постройка е от времето на кърджалиите.
Комично е определението, че столицата на „българомохамеданската република, начело с Ахмед ага Тъмръшлията, „билаподвижна”. Това, че седалището на „непредадените села се е местило, никак не значи, че столицата им е била „подвижна”.
„По време на българомохамеданската република — пише Примовски на стр. 151 — мугленци проявили своя нрав и характер.” По-нататък той говори за кражбите и убийствата на мугленци, което ни убеждава, че Примовски няма особено добро мнение за нрава и характера на мугленските българи мохамедани. Бихме искали да попитаме — всички ли мугленци са имали такива проклети разбойнически нрави?
Не личи отношението на Примовски да е обективно и в редовете, посветени на неделинските българи мохамедани. За тях на стр. 205 под линия той твърди: „Неделинци са от ония българи мохамедани, които никак не обичат да разказват за далечното си българско минало.” И не само това: „Те дори не обичат да говорят за развалините на манастира „Св. Неделя”, който им е пред очите.” Примовски добавя по-нататък, че ходжите били завързали здраво „словото и мисълта на българите мохамедани за българското, християнско минало”.
Имал съм много случаи да приказвам с неделинци и не съм останал с впечатления някой да се е въздържал от разговори за „българското, християнското минало”. Затова се учудвам, че Примовски с такава лекота причислява всички неделинци, без никаква уговорка, в категорията на умишлено и злостно мълчащите.
Силно двусмислени са и пасажите, посветени на чепинското българомохамеданско население. На стр. 37 Примовски твърди, че „българското мохамеданско население от Чепинско започнало да се укрива и да се изтегля към Банско и Якоруда” (когато русите минали Балкана). Веднага след това Примовски съобщава, че когато русите изпратили хора да обезоръжат населението в Чепино баня (значи, не е било избягало!), то, населението, „се страхувало да се раздели с оръжието си, защото очаквало да го сполети отплата за „безчинствата в Батак и Перущица” (стр. 38). Така „населението” глобално е обвинено като пряк участник в „безчинствата” при Батак и Перущица. На стр. 92 Примовски поправя малко „мерника”, но само за коровчани, като твърди: „Въпреки че коровчани били поканени да участвуват в потушаването на въстаналите българи от Батак и Перущица, те не само че не се намесили, но направили всичко, за да не се и приказва, че са одобрявали това кърваво дело на палачите” (Корово е в Чепинската котловина, а коровчани са част от чепинските българи мохамедани, за които ставаше дума на стр. 37, че участвували в безчинствата при Батак и Перущица). Тук заслужава езиковедческо внимание и изразът: „да участвуват в потушаването на въстаналите българи”.
Въпросът с чепинските българи мохамедани се поставя и на стр. 93, когато авторът отново подема въпроса за участието на коровчани в баташкото клане и привежда мнението на Хр. Попконстантинов, че коровчани всъщност не взели участие (в ланетата), „понеже били поставени да пазят прохода откъм Белово — да не би беловци да нахлуят и запалят Чепино” (стр. 93).
След всичко това ние оставаме в недоумение какво да мислим за българомохамеданското население в Чепинско — дали е бягало по време на Руско-турската война, или си е седяло в Чепинско; дали е участвувало така тотално, както Примовски иска да каже, в „безчинствата при Батак и Перущица” и въобще при „потушаването на въстаналите българи”, или се е пазило от беловци, и т. н. Съвсем произволно е приписал Примовски на тъмръшлии и Тъмръш вината за баташкото клане (стр. 160). Тъмръшлии са участвували в боя с въстаниците при Перущица от 27. IV. до 1 май 1876 г., така че не е имало как да се бият в едно и също време на две места, т. е. и в Батак. („Въстанието в Перущица”, Ив. Кепов, стр. 120 и следващите.)
А сега си позволяваме да спрем вниманието на читателите върху един интересен израз: става дума за пасажа на стр. 160, където намираме следното изречение:
„През време на късния турски феодализъм (1700—1838) — след обесването на Салих ага в Гюмюрджина, Ахъчелебийско се разкъсвало от властническите стремежи на управниците” (стр. 160). От цифрите в скоби излиза, че „късният турски (!) феодализъм” е протекъл между 1700 и 1838 г., когато е бил „обесен”, както Примовски твърди, смолянският деребей Салих ага, но веднага след това той отнася късния турски феодализъм и „след обесването на Салих ага”. Пита се: кога в действителност е протекъл „късният турски феодализъм”? И по какъв начин той определи, че е започнал веднага след 1700 година, а не, да речем, през 1692?
Забравил, че на страница 160 е провъзгласил Салих ага за „обесен”, на стр. 163 Примовски ни уверява, че бил „удавен”, докато истината е, че Салих ага нито е обесен, нито давен, а е удушен (В. Дечов, „Миналото на Чепеларе”, т. I). Освен това Примовски твърди, че „на мястото на Салих ага проводили някого си Юсуф ага, турчин”. Това сведение Примовски е почерпил от Хр. Попконстантинов. В случая обаче, пък и не само в тоя случай, Хр. Попконстантинов греши, защото е известно, че след Салих ага управлението на Ахъчелебийско е било възложено на заклетия му враг Агуш ага. Затова и всички документи между 1838 и 1842 година носят неговия — на Агуша — подпис.
Много място — макар и заслужено! — Примовски е посветил на родния си град Устово, сега квартал на гр. Смолян, но и тук той се е заплел в някои собствени противоречия. „В миналото Устово бил първият културен и просветен център в тоя край”, пише Примовски на стр. 171, след като две само страници преди това ни уверява, че по време на „второто помохамеданчване в Родопите” „малкото селце Устово” било към 15—20 къщи. Може ли, пита се., един подобен колибак да бъде „първият културен и просветен център” на Родопите?
И освен това — Примовски ни изправя пред алтернативата да избираме по отношение на първенството между Устово и Смилян, защото на стр. 182 четем, че „с. Смилян имало водещо положение в духовния живот на среднородопци до първата половина на XVI в., когато по заповед на султан Селим I били унищожени религиозните институти — черкви, манастири, параклиси и др.”. Обърнете сега на стр. 23 и вижте какво твърди Примовски, позовавайки се на т. нар. „Исторически бележник”. Там той пише, че унищожението на Смолянската (разбирай Смилянската) епархия и мъченическата смърт на смилянския епископ Висарион Смолянски станала на 29 юни 1668 година.
Излиза, че смилянските религиозни институти не само че не били унищожени по времето на Селим I, но там останала цяла една епархия с епископи.
Покрай многото легенди и хипотези, свързани с историята на Устово, Примовски изтъква и версията (нещо ново в родоповедческата литература), че първите заселници на Устово са може би „заточеници от Велико Търново”. Забележете „първите заселници”! Ако това е истина, трябва да се предполага, че те са дошли в Средните Родопи от Търново в началото на XV век, след падането на Търновското царство. Но в такъв случай как да спрегнем хипотезата за търновския произход на Устово с писаното на стр. 168, където четем, че „осведомителите от селата Тикале, Градът, Река и от други близки села упорито твърдят, че знаят от техните бащи и деди за старото Устово, което е било в подножието на Момчиловата крепост над с. Подвис”. . . И освен това сочели къде е „гроба на Момчиловата майка”.
Значи, Устово е най-малко от времето на Момчиловата майка, т. е. съществувало е още през първата половина на XIV век, доста години преди падането на Търново и пристигането в тоя край на търновските „заточеници”.
Остава Примовски да каже кое последно да приемем: версията за момчиловския или за търновския произход на Устово? Въпросът ни не е напразен, защото има и други претенденти за търновски, т. е. болярски произход: това е на първо място с. Петково, заселено според преданието от „прокудени болярски родове” (стр. 185). Това е и малкото село Кирли (сега Бенковски) 16 км източно от Златоград, където, въз основа на едно предание, Примовски твърди, че е прекарал последните си дни „в заточение патриарх Евтимий”.
Любителите на легенди могат да намерят в книгата на Примовски още по-любопитни неща — както например легендата за тикалеца Петю Аянски, които за съпротивление на Салих ага бил затворен в една кула нейде из Стара Гърция (Мора). Е тази кула имало „специален змиярник с отровни змии”, но Петю Аянски се можел с никотин от лулата си, а змиите се отвращавали от никотина и не го хапели. Така той се спасил и според един „стар правен обичай” — както ни уверява Примовски — бил пуснат на свобода, та се завърнал в родното си Тикале (стр. 176).
Не може и кулата-часовник в с. Смилян, Смолянско, за която се пише на стр. 183, да е изградена „към 1814 година” от „Хаджи Мустафа (Аджи ага)”, защото той, както споменахме, е убит през 1806 година.
Не е вярно, че в турско време Горно Дерекьой (Момчиловци) се казвало „Дере-и-сегир”, а Долно Дерекьой (Соколовци) — „Дере-и-кебир”, а е тъкмо обратното.
За с. Фатово, Смолянско, Примовски твърди, че то е „основано от Мехмед Синап” и че в това село били неговите конаци. Би било интересно да ни каже Ан. Примовски откъде е почерпил сведенията, че Фатово е основано от Мехмед Синап, защото, ако се окаже вярно, това ще бъде първият случай, когато един кърджалийски предводител основава село в Родопите. Що се отнася до конаците на Мехмед Синап, всичките биографи на тази кърджалийска знаменитост са на едно и също мнение: че те са били в с. Алъкьой, а не във Фатово. (Виж „Миналото на Чепеларе” от В. Дечов, т. I, стр. 120—128. Също и Христо Попконстантинов, в. „Свобода”, бр. 1073,. 1892 г., стр. 2.)
Смехотворно е и твърдението на стр. 192, че чокманските кехаи стопанисвали 550 000 (петстотин и петдесет хиляди!) овце. Ако приемем, че един кехая стопанисвал средно 1000 овце, ще излезе, че в с. Чокманово е имало 550 кехаи, отделно от овчарите, които трябва да са били три пъти повече от кехаите. Не са ли множко 2200 души овчари и кехаи за едно село, което е имало към Освобождението 500 жители — общо мъже и жени (според собственото на Анастас Примовски твърдение)!
А какво пише Примовски за с. Левочево:
„По-вероятно е, че през XVI в., при царуването на султан Селим I и Селим II, селото е съществувало, защото в него намерили убежище доста свободолюбиви родопци, които не склонили глава пред насилника и не приели мохамеданството” (стр. 193). Оставаше само да ни каже авторът от какво заключава, че свободолюбивите родопци, избягали от помохамеданчване, са се поселили в Левочево по времето на Селим I и Селим II, а не при някое от по-късните помохамеданчвания?
„За древното рударско производство в Мадан — пише по~ нататък Примовски — говорят множество рударски следи, останали навярно от римско време, както и обстоятелството, че в него живеят и цигани, заселили се там неизвестно кога” (стр. 195). С други думи, присъствието на цигани в Мадан е сигурен белег за древно рударство. Ако това пък не е научен довод — здраве му кажи!
Никога името на Златоград не е било „Старцево”. Може Златоград да е изроен от Старцево, но това е съвсем друго нещо. Старцево, както и сам Примовски твърди на стр. 200, е отделно селище на 13-ина км от Златоград. Не е вярно също така, че с. Тикла, Златоградско, вече не съществува (стр. 206). То съществува, само че с име „Средец”. Освен това целият район в радиус от около 15 км се нарича Тикла или Кепенек. Ст. Шишков също го отбелязва „Кепенек” за разлика от Примовски, който го прекръства „Кепелек”.
Не е вярно, че турската администрация преименувала с. Тикла на Джамийска. С името Джамийска селото е назовано след. 1950 година, а няколко години по-късно е било преименувано Средец.
Жалко е, че за с. Кирково, Кърджалийско, Примовски не е отделил място ако не повече, то поне колкото за Вълкосел. Жалко е, защото село Кирково е средище на един район, населен с българи мохамедани, които заслужават вниманието и на антрополога, и на историка, и на географа. Най-важното, което е имал да ни каже Примовски за Кирково, е, че поминъкът му „в миналото и сега” бил тютюнопроизводството. Какво значи това „в миналото”? Значи ли то и в римско време, и в средновековието? И нямало ли е поне малко скотовъдство в това минало? ... И за с. Драганово (Дрангово — Н. X.) Примовски прилага все същото клише: „поминъкът на населението в миналото и сега е предимно тютюнопроизводството”. И за с. Любча, в района на Доспат, е приложена все същата формула: „поминъкът в миналото бил земеделие — ръж, овес, ечемик, пшеница, картофи — и повече овцевъдство” (стр. 158). Може би тука са се отглеждали картофи и преди Колумбовите моряци да са ги донесли от Америка?
Така излиза и с Ивайловград и за „цялата негова покрайнина”: Примовски твърди, че главен поминък тук е било „винаги земеделието — главно тютюнопроизводство, лозарство и бубарство” (стр. 240).
Обидно и за автор, и за читател е твърдението на Примовски, че българомохамеданското население в района на Бял извор било „доста турцизирано”, когато там има села като Жълтуша и др., които са по-български от „чисто българските”.
За кой ли път се срещаме с увлечението на Примовски да ни разказва предания за заселването на това или онова селище или град при наличието на научни доказателства, колто опровергават легендите. Така например на стр. 219 той твърди, че в Кърджали е било „открито. . . селище от време на неолита” (4000 години преди нашата ера), а също и „средновековна църква в квартал „Веселчане”, че всичко това свидетелствувало за „българския християнски облик на града”. А след туй, на стр. 220, Примовски ни сервира разказа на един осведомител, че заселването на днешния Кърджали е станало през 1371 година; че на мястото на днешния град имало гола поляна с една „сая за овце”; че там бил паднал в бой с българите турският военачалник Кърджа-Али и затова мястото било наречено „Кърджали”.
Досещам се защо осведомителят е изприказвал тая подозрително точна, свързана с османското геройство легенда за основаването на Кърджали, но защо Примовски не се досети да я сравни ако не с друго, поне със собствената си информация на предната страница, където Кърджали не е гола поляна с една само „сая за овце”, а град средновековен, християнски, с големи църкви? Или му е все едно коя версия ще се приеме за основаването на Кърджали? . . . На това отгоре сам Примовски в добавка към легендата твърди черно на бяло, че на мястото на Кърджали нямало данни да е „имало селище преди времето на кърджалиите”! Ами неолитното селище къде отиде? Ами античното? Ами средновековното, християнското?...
Странно е също така заявлението на Ап. Примовски, че жителите на село Пчеларово, Хасковско, „по време на турското владичество не били тормозени” (стр. 224). Живели си те, значи, спокойно и щастливо под османското владичество и никой не ги притеснявал. Браво на таи хуманна власт и на тази. . . хуманна хипотеза!
Особено дразнят в „Исторически преглед” на Примовски неговите СОБСТВЕНИ ПРОТИВОРЕЧИЯ. Най-широко място са намерили те в главата, посветена на помохамеданчването на родопските българи. Ето един малък преглед на датировките, свързани с това многозначително събитие:
„И в Рупчос (пише Примовски), по течението на реките Чепеларска и Въча, масовото помохамеданчване става пак по времето на помохамеданчването на Чепинско и Кръстогорието (днешно Смолянско), 1670—1700 година” (стр. 23).
Малко по-горе на същата страница четем обаче друго: „Голяма част от населението на Кърстата гора (днешно Смолянско) е помохамеданчено през лятото на 1669 година.” Става дума все за една и съща област — „Карстогорието”, „днешно Смолянско”,
която веднъж се помохамеданчва през 1670—1700 г., и втори път през 1669 година, без да ни е обяснил Примовски своите научни основания за тая разлика.
На стр. 261 Примовски още веднъж променя датата на тъй нареченото от него „второ” или още „масово” помохамеданчване, което било извършено (според него) през 1666—1670 г.
На стр. 217 се появява нов, четвърти вариант за масовото или „най-масовото помохамеданчване” — годината 1675.
За пети път Примовски променя своята позиция по отношение годината на „второто”, наричано още „усилено”, „масово” или „най-масово” помохамеданчване, когато говори за с. Могилица, Смолянско, чието „изверяване” той отнася към „първите помохамеданчвания, станали през 1668 година — едновременно с помохамеданчването на Смилян и на останалите селища в тая покрайнина” (стр. 180). И пак никакви доказателства!
За шести път (о, боже, докога ли!) Примовски променя датата на „второто”, „масовото” помохамеданчване на стр. 169, където четем, че „През второто помохамеданчване в Родопите по време на султан Мехмед II (1451—1481 г.) жителите на малкото селце Устово (към 15—20 къщи) не приели да се потурчат.” В тоя случай Примовски така предатирва „второто помохамеданчване на Родопите”, че го връща с около два века назад от времето на Авджи Султан Мехмед IV (1648—1687 г.) — във времето на Фатих Султан Мехмед II (1451—1481 г.). Сам Примовски ни убеждава в своя „Исторически преглед”, че първото помохамеданчване било станало по времето на Селим I (1512—1519), а сега излиза, че по-първо е от него помохамеданчването по времето на неговия далечен предшественик Султан Мехмед II.
Ако приемем за вярно, че „второто помохамеданчване на родопските българи” е станало по времето на Султан Мехмед II след 1451 година, кога в такъв случай е станало „първото”? Казвам „ако”, защото досега поне не беше известно в историческата литература Султан Мехмед II да е имал нещо общо с помохамеданчването на родопските българи.
След тия главозамайващи скокове назад-напред в датировката на „второто”, „масовото” помохамеданчване Примовски оповестява изведнъж, че помохамеданчването на рупчоското село Хвойна станало преди 200—220 години, т. е. през 1754—1774 година. А бе казано, ако си спомняте, на стр. 23, че по-мохамеданчването на Кръстогорието (Среднородопието), където влиза и Рупчос, било станало през 1670—1700 г.
За да бъде хаосът пълен, на стр. 122 Примовски застава на позицията, че помохамеданчването на боровските българи и въобще на българите от тая спадаща към Рупчос покрайнина „е станало по време, когато в тия краища действували войводите Вълчан и Мартин”. Сам няколко страници преди това (на стр. 114) Примовски се опитваше да ни убеди, че „най-голяма съпротива” при османското нашествие в Ситово оказал същият този Мартин войвода. Излиза, че той е живял най-малко 300 години, за да може да участвува в битката с османските завоеватели в края на XIV век, а след това да се подвизава и по време на масовото помохамеданчване в Рупчос, което според твърдението на Примовски на стр. 23 е било извършено между „1670 и 1700 год.”?
Подобна, че и по-живописна е бърканицата с датите, когато Примовски говори за помохамеданчването на Богутево (стр. 24, 131, 134, 135) или за презаселването на Борово (стр. 122, 128, 129, 130, 131).
За какво ни говорят всички тези, меко казано, противоречия? — Очевидно тук не става дума нито за случайни грешки, нито за погрешен научен метод, а за пълно отсъствие на каквато и да било наука, научна и въобще елементарна мисъл, защото, ако беше налице поне елементарна човешка мисъл, не би могло да се доведат работите до такива чудовищни за едно научно съчинение „научни” безобразия.
Бърканицата в датировките на помохамеданчванията з Родопите е характерна за изследователските методи на Ан. Примовски, но още по-характерна е неговата обща концепция във връзка с помохамеданчването. Тая обща концепция е развита в две направления: първото е, че помохамеданчването е станало, току-речи, само с проливане на кръв и, второ: че „при помохамеданчването, и особено при най-масовото”. . . „изчезнали много стари селища, чието население е било избито или прокудено”.
Безусловно при масовото помохамеданчване е имало и физическо насилие, но не бива да се забравя, че освен с ятаган върху родопските българи в продължение на векове е бил упражняван и политически, данъчен, административен и икономически натиск, за да бъдат доведени до верска капитулация. (Виж „Родопите в българската история”, 1974 г., стр. 64 и следващите.)
И второ: необосновано е при наличните данни за историята на родопските селища да се твърди, че „много селища” по време на второто помохамеданчване били изчезнали, че населението им било „избито или прокудено”, без да са налице достоверни доказателства за изчезнали по тази причина селища. Ако по време на помохамеданчването населението е било така масово избивано, както Примовски иска да каже, в Родопите да нямаше сега ни християни, ни мохамедани българи.
Много досадни авторски противоречия са допуснати и в специалната историческа част, посветена на историята на отделните родопски селища. На стр. 65 Примовски ни съобщава, че с. Кочан, Благоевградско, е съществувало през 1515 г., а на следващата страница ни сюрпризира с новината, че произходът на името „Кочан” бил от „кочан на царевица”. Излиза, че царевица в Кочан е имало, преди да дойде семето и́ от Америка.
На стр. 124 Примовски твърди, че село Кормисош, Смолянско (Карамушица), изчезва поради „изселването на неговите жители българи мохамедани”, а малко по-надолу, когато говори за с. Крушево, „на запад от Кормисош”, отбелязва, че и „двете села”, т. е. и Крушево, и Кормисош, „в миналото били населени с турско мохамеданско население”.
На стр. 125 Примовски съобщава, че с. Дряново, Смолянско, взело участие в Сенклеровия бунт и поради това било опожарено от „дружината на Петко войвода”. Това обвинение срещу народния войвода е абсурдно. Както е известно, Сенклеровият бунт около Дряново се разразява между 12—20 май 1878 година, когато е изгорено и Дряново, а Петко войвода по същото време е водил боеве със сенклеристите край Демирлер и в село Пелевун, Ивайловградско. Вследствие на раните си, получени там, той прекарва в руския лазарет в Одрин от 22 май до 24 юни — следователно не е могъл да запали Дряново. (Виж сб. „Петко войвода” под редакцията на А. Пр., стр. 64.)
За подпалването на Дряново, Борово, Богутево и Лъкавица през май 1878 г. има и други данни — че то е дело на самите сенклеристи. (Виж сб. „Из миналото на българите мохамедани”, стр. 108, статията на Г. Тодоров.)
Примовски твърди за с. Борово, Смолянско, че „при първото помохамеданчване (1515—1520) и това село било разорено” (стр. 122), а „жителите му се разбягали”, като едни от тях образували днешното село Борово, Смолянско. Малко по-нататък (на стр. 130) четем нещо по-друго: че село Борово заедно с други две селища „се събрали в м. Ряхово, откъдето води името си Орехово”, и то не заради помохамеданчването, а „за да се опазят от турски грабежи” (стр. 122).
По този начин Примовски ни е оставил сами да се досещаме къде всъщност се е разселило селището Борово — в едноименното село в Лъкинския район или в днешното с. Орехово — и какви са били причините да се разсели то: разоряването му при първото помохамеданчване или „турските грабежи”.
На стр. 135 Примовски ни убеждава най-напред, че с. Богутево възникнало „след помохамеданчването на населението от този край”, след това твърди, че „през втората половина на XVIII век, когато помохамеданчвали селото, много богутевци се изселили в Чепеларе”. Веднага след това Примовски пише, че богутевци се помохамеданчили през 1666 година (а не през втората половина на XVIII век!).
На стр. 133 Примовски пи съобщава, че от 1751 г. Мехмед Кьорходжа е „управлявал Ахъчелебийско със седалище с. Райково”. След това, на стр. 162, ни поднася нова изненада: Пашмакли било избрано за седалище на Ахъчелебийско „към 1824 година”, а „дотогава център на каазата било село Смилян ”. Това не е попречило на Примовски да си признае на 163 стр., че конаците на Салих ага били в Пашмакли, и че той, Салих ага, е управлявал Ахъчелебийско от 1798 до 1838 година. Ако се вярва на Примовски, трябва да приемем, че до 1824 година Салих ага е обитавал Смилян, а не собствените си конаци в Пашмакли (Смолян)...
БЕЗКРИТИЧНО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ЦИТИРАНИТЕ ИЗВОРИ: Когато говори за завладяването на Родопите от турците, Примовски очевидно използува (на стр. 16) книгата на В. Дечов „Миналото на Чепеларе”, т. I и сам отбелязва на стр. 17 (под линия), че наистина се ползува от Дечов. Като заявява, че според Дечов Родопа е била завладяна между 1371 и 1373 година, Примовски оспорва това гледище и твърди, че „недопустимо е завладяването да е станало за толкова късовреме”, „като се има предвид обширността на родопските планини, лишени от пътища и храна, обрасли с гъсти и непроходими гори”. И обобщава по-нататък, че не е установено кога точно Родопа е завладяна от турците, „но с положителност се знае, че поробването е продължило цели четиридесет години”. . . (стр. 16).
Поне това е безспорно: завладяването на българските земи от турците започва след битката при Чирмен (1371 г.). Като прибавим 40-те години, за които „с положителност” говори Примовски, ще излезе, че Родопите са паднали под турско владичество през 1411 година, т. е. цели 18 години след падането на Търновското царство. Ако четиридесетте години, за които Примовски говори „с положителност”, наистина са четиридесет, ще излезе, че точно се установява кога Родопите са завладени от турците. На Примовски остава само едно: да ни съобщи откъде знае „с положителност”, че поробването на Родопите е продължило „цели 40 години”? От Ферудни бей, от Ив. Сакъзов или най-сетне от В. Дечов? (И тримата са цитирани на стр. 16 под линия във връзка с пасажа за овладяването на Родопите от турците.)
Истината е, че никой от тримата цитирани под линия автори не твърди Родопа да е била завладявана цели 40 години, но цитатите са дадени така, че да не може обикновеният читател да различи собствените догадки на Примовски от източниците, които той е ползувал.
Освен това, когато говори за покоряването на Родопите от Енихан баба, Саръ баба, Джадит Али паша, Ибрахим паша и пр. (стр. 16), Примовски никъде не споменава, че това са оспорвани в историческата литература легенди и предания (виж „Родопски сборник”, кн. I — изследването на Стр. Димитров, стр. 70). Щом е решил да си послужи с въпросните легенди и предания, Примовски беше длъжен критически да ги обсъди, да ги разграничи от цитираните източници, както и себе си — от източниците.
Подобно е отношението към цитатите, въобще към източниците и в пасажа, посветен на деспот Слав: нито в старофренското издание на Вилардуеновата хроника, което отбелязва Примовски под линия, нито в българското може да се открие подобно условие в договора между Слав и Хенрих, в което да се говори, че войските на латинския император ще останат две години в Палас. Но Примовски чрез един цитатнически произвол ангажира е тая своя измислица именно първоизточника, и то на френски.
Същото е и при Момчил войвода. Примовски обявява пър-воизворнте, които ползува, дава ги под линия, и то на френски език, а след това започват небивалиците, за които стана вече дума. Ако читателят не заподозре цитатническата маскировка, спокойно би им се доверил, след като авторът го е уведомил какви стари и прастари източници (и то на чужди езици!) са използувани.
„Името на Станимака според К. Иречек произлиза от „Станимахос”, което означава „тясно бранство” (пише Примовски на стр. 118). А всъщност въпросното тълкуване принадлежи на Константин Костенечки, което отбелязва сам Иречек в „Пътувания по България”.
На стр. 133, когато говори за чепеларския бюлюкбашия и рупчоски управник Кара Ибрахим, Примовски поставя след неговото име в скоби годините 1793—1832 и веднага ни препраща под линия към „Миналото на Чепеларе” от В. Дечов, т. е. към първоизточника. Но ако разлистите първоизточника, ще се убедите, че въпросният Кара Ибрахим е назначен за бюлюкбашия в Чепеларе на 25 октомври 1797 година, а не в 1793 г.; уволнен е от длъжността му през 1832 г., а е починал през 1845 г. Въпреки че веднъж се е ангажирал с датата 1793—1832, Примовски не се поколебава (на стр. 117) да смени тази дата с нова, като твърди, че Кара Ибрахим управлявал Рупчоската нахия между 1795 и 1834 г. След това — без окото му да мигне — той ни предлага нова, трета дата за управлението на Кара Ибрахим — тоя път от 1815 до 1845 година (стр. 53). Ако беше внимавал, когато е преписвал датите от „Миналото на Чепеларе”, Примовски нямаше да твърди на стр. 27, че Караибрахимовите аскери убили Мехмед Синап. Защото Синап е бил убит през 1796 г., а Кара Ибрахим е бил назначен бюлюкбашия на Чепеларе през 1797 г.
Примовски влиза в конфликт не само с историята, но и с географията. Той е озаглавил един от своите раздели „Асеновградско (Рупчоско)”, с което иска да ни убеди, че „Асеновградско” и „Рупчоско” са едно и също нещо, а те не са.
Не е вярно също, че „Горни Рупчос включва селата северно от Хвойна”, а Долен Рупчос — „южно от Хвойна” (стр. 117)
На стр. 115 авторът пише, че реката на Първенец е образувана от притоците Бейбунар и Сотирска река, които се сливат до селището Първенец. Приток Бейбунар няма. Това е име на местност, дошло от името на извор, чиито води се вливат в коритото на река Въча. Сотирската река отдавна се нарича Храбринска. При село Първенец не се сливат никакви притоци. Ако се приеме изразът на Примовски за нормален, би могло да казваме, че при Кърджали се сливат притоците Рожен и Арда.
На следващата 116 стр. авторът твърди, че през Храбрино минават Тъмръшката. . . Бойковската и Дядовската реки, които събират водите си от Бяла черква. Всъщност Бойковска река изобщо няма.
Според автора с. Ситово, Пловдивско, е „на изток” от Брестовица и на северозапад от Лилково. Същото твърди и Хр. Попконстантинов, от когота Примовски механически го е преписал. Истината е, че Ситово се намира на 40 км на юг от Брестовица и на изток от Лилково.
В Ситово никога не са правени разкопки, нито пък има „веществени паметници, намерени в стари гробове от XIII и XIV век”. И това е преписано механически. Примовски твърди, че „по време на помохамеданчването през XVII век ситовци твърдо устоявали народността и вярата си”. А как да си обясним присъствието на българи мохамедани в Ситово?
„В управлението на Ситово турците почти не се бъркали” — пише Примовски по-нататък и ни хвърля в истинско недоумение: автономно ли е било това село Ситово, та турците са нямали възможност да му се бъркат в управлението?
Споменатата на стр. 114 местност край Ситово не се казва „Щуртрад”, а „Щут”; поп Тодор не е Арамузов, а Арамазов; „Михотеви” са „Михатеви”; черквата не е съградена през 1845, а през 1849 г.; подбудителят и убиецът на поп Тодор Арамазов не е Ахмед ага Тъмръшлията, а Дели Мехмед от същото село Ситово; учителят Перилов не е учителствувал в Калековци, а в Калековец; в Ситово не е имало „Батик”, а „Батин”; Батин Тасков и Филев не са „видни и достойни кметове”, а обикновени абаджии. Изобщо във всяко почти изречение, посветено на Ситово, са допуснати не по една, а на места по няколко грешки.
Отчайващо е положението и с Брацигово. „Предполага се (пише Примовски на стр. 104), че е основано към 1550 година.”
Само след няколко изречения авторът ни съобщава, че „Брацигово е съществувало през 1576 година под името „Братциг”. Брацигово наистина се споменава през 1576 г., макар не като „Братциг”, а с името „Брачигово”, но това означава ли, че селото е основано само 26 години преди това, т. е. в 1550 година?
Много подобни примери биха могли да се посочат, ако имаше време и място, но и тези куриози ясно говорят, че Примовски е използувал устни съобщения или първоизточници съвършено безкритично, на места произволно и в такава степен повърхностно, че това се е превърнало в основен недъг на неговия „Исторически преглед”.
Посочените грешки в книгата на Примовски снизходително могат да се нарекат фактически, за разлика от грешките, недомислията и двусмислиците, породени от ГРАМАТИЧЕСКАТА И СТИЛОВА АНЕМИЯ. На стр. 14 Примовски пише: „Момчил е обикновен българин от Родопско, но не се знае от кое село, махала или колиба.” Щом не се знае откъде е Момчил, какво налага паразитната добавка „от кое село, махала или колиба”. Тая паразитна добавка има и своята смислова функция: защото изключва, примерно казано, Момчил да е роден в някой от родопските средновековни градове.
По-нататък Примовски пише за Момчил, че „По-късно той се провъзгласил за управител на Бяло море със столица Ксанти” (стр. 14).
Има още стилови ребуси, посветени на Момчил: „Ето защо през османското иго (пише Примовски на стр. 15) образът му есимвол за всенароден вожд, за силна и героична личност, която да организира народа за борба с поробителите.” Обикновено се казва „символ на”, а не „символ за”, както три пъти се е изразил авторът, а това пък — „която да организира народа за борба с поробителите” е една пълна безсмислица. Как може някой, все едно кой, да бъде „символ за героична личност. която да организира народа за борба”, особено ако този „някой” е мъртъв, какъвто е случаят с Момчил? Освен ако авторът на „Бит и култура. . .” тайно се е надявал да го възкреси. което между впрочем е сполучливо осъществено на стр. 176, където Примовски пише, че селищата Света Ирина и Подвис заедно с цялата област Меропа „Момчил с дружината си завзел през 1493 година”, т. е. 148 години след 7 юни 1345 година, датата на първата негова смърт.
Примовски е наръсил книгата си с още много такива словесни бисери. Ето някои от тях:
„Трагедията на българското население от Чепиио е била само едно добре обмислено начало от завоевателя” (стр. 21).
„Априлското въстание не донесло свободата на България, но разтърсило из основи Турската империя и световната човешка съвест и под силното настояване на Русия накарало тогавашните велики сили да се съберат на конференция в Цариград (в края на 1876 и началото на 1877 г.) и да заставят Турция да даде свобода на България, Босна и Херцеговина, което било главната и преднамерена цел на въстанието, според думите на Георги Бенковски, изречени на билото на Стара планина с поглед към горяща Тракия и беснеещия над нея турчин” (стр. 35).
„Просветата в Бяга развила хубав възрожденски дух” (стр. 106).
Когато говори за Понджико, помохамеданчен българин от Якоруда, Примовски казва за него, че бил „възпитан в еничарския корпус с жесток и безпределен фанатизъм” (стр. 21).
„Въпреки сведенията на летописците от „Историческия бележник” помохамеданчването на някои ксантийски селища е станало през 1705 год., между които и село Исьорен” (стр. 24).
След като говори за търговските връзки между Устово и Пловдив и за пътищата, които свързват тези две селища, Примовски добавя, че „Точно по тези стопански пътища, Пловдив—К санти, започнала борбата за църковния въпрос в Родопа” (стр. 28).
Когато говори за управлението на Рупчоската нахия (наричана от Примовски „околия”), той пояснява, че „В съдебно и финансово отношение, за да няма надвишаване на власт и злоупотреба, околията била подчинена на Пловдив” (стр. 117).
Стилът на Примовски, ако въобще може да се говори за стил, е смазан от клишета, шаблони и еднотипни изрази.
За Бачково авторът пише, че улиците му са криви и тесни, „а къщите като че ли са накацали една върху друга” (стр. 121). За с. Косово — пак същото: „Разположено е на слънчев рид, върху който къщите като че ли са накацали една върху друга” (стр. 128) и т. н.
Ето и един „образец” на стройно и ясно изразена научна мисъл: „По предание Ситово е дало силен отпор на турците. То било свърталище на хайдути. Между многото защитници най-голяма съпротива оказал Мартин войвода. Той бранел селото си от височините и крепостите, но най-много от старата римска крепост Щуртрад” (стр. 114).
Ако дешифрираме тези изречения, посветени на село Ситово, ще излезе, че по времето, когато давало отпор на турците, то е било свърталище на хайдутите, което означава, че хайдутството тук се е породило преди нашествието на турците.
Примовски нарича българо-гръцката църковна разпра — „разправа” (стр. 32).
От подобен род е и писаното на стр. 129: „Известно е, че в далечното минало на траки, беси (бесите също са траки — Н. X.), римляни, славяни, българи и турци в Рупчос кипял интензивен живот.”
Връх на „точна” мисъл Примовски е постигнал на стр. 261, където четем следното:
„Първо разселване на родопското население с бягство във вътрешността на страната, а и от вътрешността — особено от Търново и близкото Устьо — били заточени из Родопите и помежду другите селища, като основават и с. Устово (Смол.) или са бягали в родопските гори.”
Цитатът представлява цял самостоятелен абзац и е писан от човек, който членува в Съюза на българските писатели.
Искам да утолия: в случая не става дума просто за едно „сухо” изложение, а за цяла система от граматически безсмислици, които са се отразили върху фактическата и въобще смисловата стойност на „Историческия преглед”.
Не по-малка беда от сакатия език и стил на Примовски е КРИВОГЛЕДАТА, НЕУРАВНОВЕСЕНА КОМПОЗИЦИЯ НА МАТЕРИАЛА. Основно изискване при композирането с отделните части на едно произведение да са хармонични и пропорционални според значимостта им. Затова е необяснима причината, поради която на въстанието в Перущица Примовски посвещава само два и половина реда на стр. 34, а десет пъти повече на неизбухналото въстание в Станимака (Асеновград) и премеждията на станимашките революционери, като О. Иванов Шкарлат и пр.
С два реда е споменато за въстанието в Брацигово, с ред и половина — за Петър Бонев, ръководителя на въстанието в Перущица; с ред и нещо — за Васил Петлешков — героя на Брацигово! А на поп Тодор от Сотир е десет пъти повече, и то измислици, въпреки че поп Тодор — тъй нареченият Орман папаз — е една от десетостепенните фигури в Априлското въстание.
Примовски споменава станимашкия съзаклятник Йордан Хаджигеоргиев — един от многото с нищо неизвестни съзаклятници, а пропуща да каже поне една дума за Захари Стоянов, който в навечерието на Априлското въстание обикаля селата на природопската яка, за да образува революционни комитети.
Съвършено недостатъчно е казано и за навлизането на руските освободителни войски в Родопите — едно събитие от извънредна важност за историята на тоя край, за което бяха публикувани напоследък много нови интересни документи както в сп. „Родопи”, така и във „Военно-историческия сборник”, бр. 3 от 1965 г.
На Освободителната война Примовски отделя само около десетина реда, а на двамата родопски опълченци — В. Гайдарски и Киряк Иванкехайов — пет пъти повече, предавайки подробно тяхната, общо взето, незначителна биография (стр. 36 и 37). В същото време на Момчил юнак Примовски е посветил колкото на единия от двамата родопски опълченци (стр. 14).
За едно наистина важно събитие, каквото е бунтът на Сенклер през 1878 година, Примовски е прежалил общо 27 реда (стр. 38 и 39) — толкова, колкото е отделил под линия на стр. 222 за разни фурнаджийски масали от гр. Кърджали.
Горе-долу колкото на Сенклеровия метеж е дал място Примовски и на устовеца Хаджи Иван, за да разкаже как на същия било възложено да даде 10 мулета реквизиция за турската войска, а той се заинатил и дал 20 мулета, за да докаже кой е Хаджи Иван. За тоя му голям „патриотизъм” Примовски е халосал цели 15 реда (стр. 37).
Когато говори за Асеновград, Примовски подминава редица наистина важни събития и документи, за да цитира на цяла страница два документа без никаква особена историческа стойност: единият около една крамола между българи и гръкомани за някакви греди, а вторият е тугра от 1866 г. за строителството на църква (стр. 118 и 119).
Много баласт има и в описанието на селищата.
При описанието на с. Дряново, Смолянско, Примовски е сметнал за нужно да спомене, че „в средата на селото има три чешми, които били поправени и използувани в края на миналия век” (стр. 124). Чешмите особено вълнуват Примовски, защото по-нататък, когато говори за Хухла, Кърджалийско, той отделя цели пет реда, за да ни уведоми, че там, в Хухла. „според едно предание на върха имало кладенец, но водата му се загубила и отново се появила в един дол на 3 км” (стр. 243)... Какъв исторически кладенец!
За произхода на Беден Примовски цитира няколко местни предания, за да ни каже накрая, че всъщност името произлиза от средновековната крепост „Беаднос” (стр. 143). Но тогава какъв смисъл е имало разказването на тези очевидно несъстоятелни, събрани от самаго Примовски предания?
Подобен е случаят и с Бачково. След като съобщава, че селото се споменава в Устава на Бачковския манастир от 1084 година (със същото име!), Примовски се впуща в дълги и широки обяснения под линия, за да разкаже преданието, съобщено му от неговия личен осведомител П. Семерджиев, според което Бачково било заселено с пришълци от село Петрич, Пирдопско, през XVIII век (стр. 120). На това измислено предание Примовски посвещава толкова място, колкото е посветил на Освободителната война. В същото време за борбите на Петко войвода — един от знаменитите родопски българи Примовски е отделил само пет реда на стр. 40. За Петко войвода пет реда, а за уставския бакърджия Келеш Саващо три пъти по толкова!
Примовски дава просторно място на съмнителни легенди и предания, а за родопските комити, действували в Родопите след Илинденското въстание, та чак до Балканската война, не е казал нито една дума! Все едно че не са съществували.
Такива примери могат да се посочат още. Те говорят за липса на каквато и да било мярка в съотношението между отделните части в „Историческия преглед”, което го е обременило с много излишен баласт, с неосъществени и паразитни епизоди.
Особено зле са се отразили върху научната стойност на „Историческия преглед” на Примовски НЕКОНТРОЛИРАНИТЕ ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ. За всички почти селища Примовски ни е поднесъл, било във връзка с тяхното заселване, било във връзка с тяхната история — някаква легенда. Легенда, дори в случаите, когато наред с нея се цитират документални източници, които я опровергават.
Вижте с какви легенди си с послужил Примовски, за да обясни името на село Плетена, Благоевградско (стр. 66); или във връзка с помохамеданчването на с. Борово (стр. 122); или във връзка с името на Бачково (стр. 120); или за името на селото Шейтан (Косово) (стр. 128). Чуйте най-сетне каква легенда ни е поднесъл той във връзка с названието на град Мъстанли (сегашния Момчилград — стр. 224):
„Според преданието през XVIII в. тук била заточена за изневяра султанската фаворитка Местане ханъм. Това било по време, когато в областта за пръв път се появили кърджалиите. Паши и деребеи властвували над бедното местно население. Местане играела съблазнителни ориенталски танци, кършила снага и карала да се размътват погледите на властелините турци, които често се сбивали заради нея. Постепенно на това място изникнало селище. От времето на Местане ханъм останало името на селището. Според друго предание Местане не била неверница (авторът иска да каже „прелюбодейка”), а земите около днешния град и́ били дадени от султана като награда за някаква услуга” (стр. 224).
Значи, така: играела си Местане ханъм и размътвала погледите на властелините турци и ето че — ни в клин, пи в ръкав — изникнало селището Мъстанли.
Още в началото на настоящата статия казахме, че една обща слабост на родопската книжнина в областта на краезнанието е именно нейният предимно „легендарен характер”. Но сега Примовски ни поднася една книга с всички научни претенции — като започнеш от фирмата на издателството, фирмата на института, фирмата на отговорния редактор по историческата част, та стигнеш до неговата собствена фирма на старши научен сътрудник при Етнографския институт на БАН. В такова „научно” издание авторът не може чак толкова да се опира на собствени осведомители и въобще на предания и легенди. Ако някъде непременно е трябвало да ги използува, Примовски беше длъжен да ги поднесе критично, като ги съпостави и обсъди с оглед наличните документални данни. По човешка нагласа аз не съм против легендите. В тях — когато са истински, а не съчинени от хитроумни осведомнтели — има зрънца от голямата истина, но да се превърнат те в едва ли не основно градиво за една история — това от научна гледна точка е недопустимо и абсурдно.
Дванадесетте страници в края на „Историческия преглед” на Примовски са изпълнени с имената на неговите осведомители. Ако само половината от тях са като цитирания бачковец П. Семерджиев — може да си представим какъв ще е научният резултат от пласираните в „Историческия преглед” многобройни легенди и предания.
Не е възможно да се обсъдят всички забелязани неточности и грешки в едно съчинение от 600 страници. Те наистина са много и все пак те не са главната беда. ГЛАВНАТА БЕДА В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОВЕСТВОВАНИЕ НА АНАСТАС ПРИМОВСКИ са неговите възгледи, идейните му грешки и двусмислици, неговите концепции по някои възлови проблеми в родопската история.
Така например много повърхностно се е отнесъл Примовски към ахъчелебийския управник Салих ага Сюлейманов. На стр. 163 Примовски е обявил становището си, че „Салих ага, както и всички други феодали, си остава феодал и гонител на целокупното българско население без разлика на вероизповедание”. Знаело се освен това, че „този пашмаклийски феодал на два пъти тръгвал да унищожи омразното му Устово” (стр. 163).
Това свирепо отношение на Ан. Примовски към Салих ага е особено изненадващо, като се има предвид, че той (Примовски) е писал съвършено други работи за него в по-предишните си работи.
„Въпреки волята си (пише Примовски в една своя статия за среднородопската историческа народна песен) Салих ага отишъл в Гюмюжюне, където бил заловен и обесен. Тоя малък родопски султан е бил умен и обичан от местното население.” (Виж „Българите мохамедани в нашата народностна общност” от Ан. Примовски, 1940 г., стр. 48.)
За втори път още по-категорично изразява Ан. Примовски своето положително отношение към Салих ага в едно предисловие от 1947 година, където четем: „Антон Стряма с поемата си „Салих ага” възсъздаде живота на бележития народник българин мохамеданин Салих ага...” (Виж „Родопа в нашата литература”, 1947 г., съст. Ан. Примовски, стр. 4.)
А сега в „Бит и култура. . .” изведнъж тоя „умен и обичан от местното население”, бележит „народник” Салих ага излиза да е по-черен от дявола. Защо? —Там е работата, че Примовски не е мотивирал своето преображение към Салих ага, като изключим оня цитат от Хр. Попконстантинов, където Салих ага е наречен „тиранин”, „братоубиец” и „страшилище”. Но мнението на Попконстантинов е било много отдавна известно на Примовски, много преди 1940 и 1947 год. Както и да е.
Предвзетата формула за Салих ага, че както всички феодали си остава феодал и гонител, е съвършено несъстоятелна. Дори да приемем, че Салих ага е феодал, това още не е основание за такава глобална присъда, каквато Примовски е произнесъл над пашмаклийския войвода. В историята ни съществуват имената на много феодали без отрицателен знак пред името им. Защото има феодали, играли и прогресивна роля за националното ни развитие. Това е всъщност един от диалектическите капризи на човешката история — без да ангажирам историческия материализъм, който ни съветва да разглеждаме и личностите, и явленията във връзка с конкретната историческа обстановка, а не въобще.
В резултат на такъв подход към личностите, явленията и фактите крайната оценка за Момчил войвода не е „феодал” и „разбойник”, а „юнак”, чийто стремеж за самостоятелна родопска държавица е съвпадал със стремежа на народа към независимост. Даже феодалът Иванко — цареубиецът — има своята светла проява с отцепването на Родопската област от Византия, защото независимо от личните негови подбуди това отцепничество е съвпаднало с интересите на родопското население и е факт, прогресивен в нашата средновековна история.
Салих ага би трябвало да се разглежда и оценява също така конкретно, а не въобще: и като личност, и като управник, и като деребей, и като „феодал” (ако Примовски много държи на тази „опаковка”).
Трагичният край на последния смолянски войвода, българина мохамеданин Салих ага, удушен по нареждане на централната турска власт, трябва да ни подсети, че не бива с лека ръка да го изхвърляме зад стобора на родопската история само защото бил „феодал”.
С един-единствен аргумент се опитва Примовски да си послужи, когато произнася своето „анатема” срещу Салих ага. Ето го този аргумент: „След като юруците (през втората половина на XVIII и XIX век) изпродали на българите летните си планински пасища, последните останали изключително в пълно владение и господство на късните родопски феодали-деребей, каквито са били Мехмед Кьорходжа (1751—1779), войводите-управители Сюлейман Кьорходжа, Салих ага Сюлейманов, войводата-хайта Аджи ага, брат на Салих ага” (стр. 58).
Примовски не е пояснил как бившите юрушки планини, след като веднъж са били „изпродадени” на българите, преминали впълно владение и господство на феодалните деребеи.
Не е ясно освен това как изпродадените на българите през XIX век юрушки планини са могли да минат в собственост на живелите през XVIII век феодали-деребеи, като Мехмед Кьорходжа, починал в 1779 г., и син му Сюлейман, починал в 1798 г.?
В средпородопската историческа литература са известни досега само два случая на заграбване закупени от родопското население планини: единият случай е с Общия балкан, купен от давидковските жители и заграбен от устовския деребей Аджи ага; другият — с планината Хаджийца, купена от момчиловските жители и заграбена пак от устовския деребей Аджи ага (виж „Село Манастир” от Сл. Дичев и Н. Хайтов, от стр. 28 нататък, и „Хаджийската планина”, сп. „Родопи”, кн. 6, 1972 г.).
Не са известни други подобни случаи планина да е купена и заграбена от М. Кьорходжа или негови наследници. Напротив! Тъкмо по времето на Мехмед Кьорходжа чепеларци купили планината Калфеница (1750 г.). Покупката била направена заедно с Мехмед Кьорходжа, който получил 1/6 от планината, но отстъпил своя дял на християните в Чепеларе „почти безплатно”, както се изразява Дечов („Миналото на Чепеларе”, т. I, стр. 107 и 108).
Тъкмо по времето на Салих ага — от 1801 до 1825 г. — чепеларци изкупили още пет юрушки планини, а именно: Боклуджа, Кепенек, Окманица, Карабалкан и Новата планина („Миналото на Чепеларе”, В. Дечов, стр. 166).
Няма да изброяваме многобройните примери от другите селища за покупки на планини именно по времето на Салих ага — планини, които останали в собственост на родопските жители до наше време, защото и с дадените за Чепеларе при мери се опровергава като абсолютно несъстоятелна тезата на Примовски, че изпродадените на българите летни юрушки пасбища станали „изключително владение и господство на късните родопски феодали”.
Още по-несъстоятелни са концепциите на Анастас Примовски във връзка с РОЛЯТА НА РОДОПСКИТЕ БЪЛГАРИ МОХАМЕДАНИ В БУНТА НА СЕНКЛЕР. Ето как е изразил той своето убеждение по този въпрос:
„В това време (1—15. III. 1878) избухнало (пише Примовски на стр. 38) и Родопското мохамеданско въстание, подготвено от англичанина Сенклер, което целяло да убеди европейската дипломация, че родопското население иска да остане към Турция... Във въстанието взело участие и мохамеданското население от Ахъчелебийско.”
По-нататък Примовски още по-определено изразява своите възгледи по този въпрос: „След като се разбрало, че Ахъчелебийско отново остава в пределите на Турция, БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ, подбутнати от агентите на гърцизма и английския агент офицер на турска служба Сенклер, подготвили тъй нареченото мохамеданско или още Сенклерово въстание в Родопите” (стр. 40).
Значи не друг, а българите мохамедани подготвили Сенклеровото въстание в Родопите. Забележете: Примовски не прави никаква уговорка за частично участие. Този лайтмотив се прокрадва и по-нататък в историческия „преглед” на Примовски, който твърди (когато говори за Богутево, Смолянско), че „селото е участвувало във въстанието на Сенклер през 1878 година и опожарено” (стр. 135), че непокорството на седемнадесетте непредадени на Източна Румелия села в района на Девинско „е последица от бунта, предвождан от Сенклер” и т. н. (стр. 150).
Известно ли му е на Примовски, че съществува и друга някаква позиция по този въпрос? Би трябвало да му е известно, защото в сборника „Петко войвода”, издаден през 1953 година под отговорното редакторство на Примовски, въпросът с характера на Сенклеровия бунт е точно изяснен в студията на д-р Иван Панайотов. Там ясно е казано, че „Сенклер организира в Родопите дезертьорите и разпуснатите (войници) от Сюлейманпашовата войска след поражението им при Пловдив” (сб. „Петко войвода”, стр. 62).
Казано е по-нататък в същото изследване, че Сенклер организирал и разбунтувалите се мохамедани в Кърджалийска област. „Застанал начело на всички недоволни и размирни елементи в Кърджалийско” („Петко войвода” — стр. 92).
Би трябвало да е известно на Примовски — пак от сборника „Петко войвода”, че Сенклеровият бунт започва не от Ахъчелебийско, а в Беломорската равнина, където още на 8 март 1878 г. капитан Петко войвода води бой със сенклериститев град Мароня, на 28 март — друго, „попътно сражение” пак със сенклеристите при Кара Кая, Ференско, след това в планината Китка, Димотишко — на 12 април 1878 г. През времето, докато в Беломорието и Кърджалийско Сенклеровият метеж бушува, руските офицери, изпратени в Чепинско да оповестят сключеното на 31 януари Одринско примирие, докладват, че там „мюсюлманското население е напълно благонадеждно и съвсем няма никакво намерение за каквито и да било враждебни действия” (Сборник материалов по Русско-турецкой войне — 1877—1878 г., т. 73, стр. 118). Тихо с по това време и в Ахъчелебийско.
Всичко това е известно не само на Примовски, но и на отговорния му редактор проф. Христо Христов, защото той е редактор и на сборника „Из миналото на българите мохамедани в Родопите”, издание на БАН, 1968 г., където е поместена студията на Г. Д. Тодоров за „Метежът на сенклеристите” (стр. 105—110). Г. Д. Тодоров много правилно е нарекъл предмета на своята студия „метеж”, а не „въстание” и е доказал по-нататък, че този метеж е дело на „турски бежанци”, на, „турските власти”, „на разбитата при Пловдив армия на Сюлейман паша”; че турските власти успяват да увлекат в метежа само част от местното мохамеданско население и че „голямата част от българите мохамедани били твърде неразположени към действията и поведението на сенклеристите (башибозуци) и нерядко помагали на българите християни да се въоръжат за противодействие на башибозуците”. Г. Д. Тодоров пише това, като се позовава на документи и цитира източниците — Сб. материалов по гражданскому управлению и пр., стр. 337.
Авторът на студията много убедително е изтъкнал освен това „корените” и подбудите на бунта, ръководен и финансиран от английските капиталисти, и няколко пъти споменава, че „само една част” от българите мохамедани са били въвлечени в метежа, и то в повечето случаи силом. Въпреки това (уви!) Примовски не се поколебал да префасонира метежа във „въстание” и да твърди напук на много добре установените исторически факти, че са го „подготвили” родопските българи мохамедани. Жалко, проф. Христо Христов не е сметнал за необходимо да предварди тази очевидно антибългарска позиция по отношение на Сенклеровия бунт.
Що се отнася до зараждането на бунта, видяхме, че това е станало в Беломорието и Кърджалийко, където той бушува през март на 1878 година. От 3 до 15 април се водят сражения между два руски полка и главните сили на сенклеристите, които се подвизават по средното течение на реката Арда в Крумовградско, Кърджалийско и Ардинско, т. е. вън от Ахъчелебийско (Смолянско). В Ахъчелебийско сенклеровци пристигат много по-късно и едва на 12 май 1878 година една Сенклерова орда под командуването на Селим бей минава демаркационната линия на Рожен и започва да настъпва в направление на Павелско. (Виж В. Дечов, „Миналото на Чепеларе”, т. II, стр. 45.)
Всичко това означава, че когато сенклеровци нахлуват в Ахъчелебийско, техният метеж има зад себе си една двумесечна история. Да се твърди при тези обстоятелства, че тоя метеж е избухнал в Родопите и е подготвен от родопските българи мохамедани, ще рече да не се съобразяваме с фактите, и то след като тези факти са ни много добре известни.
Що се отнася до състава на Сенклеровите метежници, въпросът е доволно и предоволно изяснен. Това са, както видяхме, преди всичко „реорганизирани войници” от разгромената Сюлейманпашова армия и „мохамедански бежанци от всички части на България, в това число турците, избягали от Пловдивско, Пазарджишко и някои други окръзи от Родопските планини”. (Виж „Сборник материали по гражданското управление”, т. 5, стр. 320, и списание „Мисъл”, кн. 6, 1894 г., стр. 560.)
Разбити турски части, организирани наново, са основната движеща сила на сенклеристите и в Девинско, където още в началото на февруари 1878 година е установено присъствието на „осемхилядна турска войска начело с Живет паша” и на 700 други турци (турци, а не българи мохамедани!), съсредоточени на левия бряг на Въча (виж доклада на пор. Корабчевски, „Сборник материалов. . .”, т. 73).
Разбира се, че сред тази полувоенна сбирщина е имало и забягнали към Беломорието българи мохамедани, въодушевени от желанието да се завърнат по родните си места, но те са били „примес”, а не движещата сила в метежа.
Че е така — вижда се и от командния състав на Сенклеровия бунт начело с англичанина на турска военна служба Лейард, наречен още Сенклер, заедно с още петима английски ръководители и няколко турски кадрови офицери. (Сб. материали по гражданското управление, т. 5, стр. 352.) Второстепенни главатари, командуващи отряди, са били също турски офицери, какъвто е бил и командуващият смолянския отряд Селим бей. Само трима „помаци” (подофицери) е имало в отряда на Селим бей — Емин ага от Дряново, Кара Сюлейман от Павелско и Керим паша от Девинско. Това е, току-речи, цялото участие на среднородопските българи мохамедани в командуването на Сенклеровите сили.
Развитието на Сенклеровия метеж след 12 май 1878 година потвърди, че не се касае за едно среднородопско въстание, защото тъкмо тука, на територията на Средните Родопи, то загубва своята ударна сила до такава степен, че само от едно сблъскване с двете руски роти в местността Бухлийца отрядът на Селим бей се пръсва и буквално „изчезва”.
Напук на всички тия и много други неспоменати факти и доказателства за „месторождението” и природата на Сенклеровия метеж през пролетта на 1878 година (някои от тях безспорно известни на Анастас Примовски), той застава на една позиция, която плътно се покрива с позицията на самите сенклеристи, а именно, че те служат „на каузата на народа”, т. е. на родопския народ. („Петко войвода”, стр. 93.)
Това съвпадение на чужди позиции с позициите на Примовски по някои основни родопски въпроси не е нито първо, нито последно. То е изразено още на много места в неговия „Исторически преглед”, особено във връзка с УЧАСТИЕТО НА РОДОПСКИТЕ БЪЛГАРИ МОХАМЕДАНИ В ПОТУШАВАНЕТО НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ. Ето тезата на Примовски по този въпрос: „При потушаването на въстанието в Батак и Перущица най-дейно участие взели чепинските българи мохамедани. От Бабешко, Доспат и особено от Тъмръш и Барутин били изпратени най-жестоките потушители на Априлската епопея. Най-големите предводитетели на фанатизираните орди са все от Доспатско и от Западните Родопи. Не са се държали добре и българите мохамедани от Рупчос” (стр. 34).
Това основно, да го наречем, убеждение на Примовски, че българите мохамедани са „най-жестоките потушители на Априлската епопея”, е категорично потвърдено още веднъж и на стр. 65, където авторът на „Бит и култура...” пише: „За голямо съжаление българското мохамеданско население по време на Априлската епопея е взело участие при кланетата и палежите в Батак — те там били с кучетата.”
Обяснението е без уговорки: става дума за „българското мохамеданско население”, което заедно с „кучетата” е взело участие в „кланетата и палежите в Батак”. Направена е само една уговорка, че „най-въздържани били българите мохамедани от Средна Родопа, предимно от Ахъчелебийско”. Глобалните обвинения валят по всички останали посоки:
„Докато българското християнско население очаквало по-нататъшни разпоредби (пише Примовски на стр. 39), много бежанци българи мохамедани от Тъмръш, Чукуркьой, Чепеларе и други села, спасявайки се от наказание заради своите грехове по време на Априлското въстание и особено във връзка с клането и изстъплението в Батак, се събрали около връх Кушлар.” и там това „грамадно сборище българомохамедани с престъпно минало”, което „представлявало същински военен лагер”, започнало да напада връщащите се гурбетчии. „Тоза разбойничество” на „българомохамеданските орди” продължило до пролетта, до бунта на Сенклер, „към когото се присъединил „разбойниците”.
Забележете: става дума за „много бежанци българи мохамедани”, обвинени като палачи на Батак, за „грамадно сборище българи мохамедани с престъпно минало”, обвинени в „разбойничеств о”, за „българомохамедански орди” (не една орда, а много!), които освен че клали в Батак, освен че разбойничествували на връх Кушлар, ко на това отгоре всички (без уговорки) се присъединили към Сенклер.
Човек се пита, като чете тия „грамадни” обвинения: не знае ли Примовски, че тъмръшлии, чукуркьовци (забърдовци) и чепеларци, които спадали към Рупчоска нахня, са участвували (доколкото са участвували) не при потушаването на въстанието в Батак, което е в Пазарджишка нахня, а в Перущица която е на хвърлей от Тъмръш? И ако знае, защо на права бога натопява и чукуркьовци, и чепеларци, и тъмръшлии в баташките кърви, след като провъзгласи за палачи на Батак тотално и чепинските, и бабешките, и доспатските българи мохамедани, и въобще мохамеданите от Западните Родопи?
Изобщо тоя пасаж с „грамадни сборища” и „многобройни орди”, превърнати в „разбойници”, е показателен за пълната липса на критицизъм и мярка у Примовски, когато се докосне до темата „българи мохамедани”, които той на драго сърце прави участници във всякакви „кланета” и „разбойничества”, за да ги обвини накрая, че те в последна сметка са „подготвили” и Сенклеровото въстание.
В баташкото клане са участвували башибозуци от Нова махала и българи мохамедани от Барутин, Чепинско, Доспаско и пр. — това е безспорно, но това е вина все пак на определено число хора — нека да са хиляда, нека да са две хиляди! По време на фашисткото господство в нашата страна нямаше ли хора, които трепеха и клаха? Дава ли ни това правото да уеднаквяваме българския народ с фашистките дегенерати? Абсурдно е (все на същото основание!) да приписваме вината на няколкостотин фанатици върху българомохамеданското население изобщо, да създаваме по този начин нови психологически бариери между „едните” и „другите” родопски българи. Върху тази „психологическа бариера” се е изказвал много убедително и неведнъж известният родоповед Стою Шишков, а именно, че изстъпленията на „няколко единици простодушни помаци”, насъскани да вдигнат неприятелска ръка против единоплеменниците си българи, „не могат да се стоварят на всичките” (българи мохамедани) и да се винят те за „прочутите приключения в Батак и Перущица” („Животът на българите в Средна Родопа”, Ст. Шишков, стр. 73).
Очевидно, ако трябва непременно да се разисква клането в Батак, трябва на всяка цена да се разграничи вината на палачите от вината на техните идейни подбудители, ръководители и вдъхновители — пазарджишките бейове и въобще турските власти, за които Примовски не е казал във връзка с баташкото и перущенското клане нито една дума! Нещо повече, когато говори за героизма на Перущица, той обявява и бригадния генерал Рашид паша за водител на „башибозука” (стр. 112), а за редовните войски и артилерията под негова команда Примовски мълчи. Според Примовски излиза, че редовната войска не е участвувала при потушаването на въстанието в Перущица, че това е дело само на башибозуците, т. е. на родопските българи мохамедани.
Обвинени са българите мохамедани от Ситово, че „били замесени в зверствата през Априлското въстание (значи не само в Перущица и Батак — стр. 114); обвинени са дряновските българи мохамедани за това, че техният Емин ага „окървавява ръцете си в баташкото клане” (стр. 125); обвинени са и тъмръшлии за участници в баташкото клане (стр. 160); обвинена е „българомохамеданската върхушка” от Чепинско — „разните бейове, аги и агаларе, вдъхновители и водачи на пожарищата и кървавата сеч в средногорските и родопските села по време на Априлското въстание и Батак” (стр. 37); обвинени са българите мохамедани от Кочан (стр. 66), Вълкосел и Осино, Благоевградско; Мугла, Смолянско (стр. 151 и пр.). Само за турците няма нито една дума. В увлечението си на обвинител Примовски отива дотам, че не е пожалил даже и умрелите. Такъв е случаят със стария тъмръшлия Хасан ага (бащата на Ахмед ага), „чието име е свързано (пише Примовски) с Априлското въстание и преди всичко с кланетата в Батак и Перущица” (стр. 160). За Примовски никаква значение не е изиграл фактът, че Хасан ага Тъмръшлията е починал още през 1855 година, цели две десетилетия преди въстанието! (Виж „Тъмръш” от А. Вълчев, стр. 45 и 63).
Има една особеност в цитираните пасажи, която заслужава да се отбележи: характерно в тях е, че Примовски свързва родопските българи мохамедани не само с кланетата в Перущица и Батак, не въобще със „зверствата през Априлското въстание”; а чепинските „бейове, аги и агаларе” направо провъзгласява не само за „водачи”, но и за „вдъхновители. . . на пожарищата и кървавата сеч в средногорските (!) и родопските села по време на Априлското въстание”.
Значи нашите родни братя — българите мохамедани — били всъщност „вдъхновители” и „водачи” и, току-речи, единствените виновни за всичко палачи при потушаване на Априлското въстание не само в природопските, но и в средногорските села: „Те са най-жестоките потушители на Априлската епопея” — българите мохамедани, а не турците! Това е убеждението на Анастас Примовски, това е неговата „научна”, да я наречем, теза.
За турците той споменава само веднъж във връзка с Априлското въстание. Тоя любопитен пасаж започва с описание на страданията на родопското християнско население по време на априлските събития, които страдания намалели едва когато „развилнялото се българомохамеданско население (пак „население”! — б. м.) се постреснало и от това, че турската власт обесила по това време един башибозушки водач и разбойник в Хасково” (стр. 35). По-нататък Примовски отбелязва, че положението на християнското население пак се влошило след несполучливата война със сърбите, което отново „озверило башибозуците”, и в това тежко за родопските християни време дошла на помощ. . . кой мислите? ... Дошла на помощ самата турска държавна власт. . .
„Трябва да се признае обаче (пише Примовски все на стр. 35 във връзка с това знаменателно събитие), че турската власт в родопските административни селища употребила по това време доста големи усилия да въдвори предишния ред и да възстанови предишните чувства между християнското и мохамеданското население.”
От всичко това излиза, че турската власт в Родопите по време на Априлското въстание се погрижила не само за възстановяване реда, но и на предишните чувства между родопските българи мохамедани и християни, че благодарение на нея „озверените родопски башибозуци” (българите мохамедани) били неутрализирани и работата била оправена.
Логическото заключение оттук нататък е: ако в нещо е участвувала турската власт, то е било, за да придобрява взаимно изпотрепалите се родопски българи.
Този възглед на Анастас Примовски за отношението на турците към Априлското въстание е многократно потвърден и по-нататък в неговия „Исторически преглед”. Така например, когато пише за съседното на Перущица село Устина, той съобщава, че то било на 10 км от гр. Нови Кричим, а не споменава, че е само на 3 км от Перущица. След това ни осведомява, че в това село „До Руско-турската война имало около 20 български семейства”. За присъствието на турско население до Освободителната война в Устина той въобще не споменава! И за това, че Устина по време на Априлското въстание е едно от най-големите турски села в околностите на Перущица и че устински турци, обособени в отделна башибозушка орда, извършват ПРОЧУТОТО КЛАНЕ В ПЕРУЩИЦА. Това клане е извършено на 27 април на Пазлака или още Циганската могила край Перущица, където е бил съсредоточен устинският башибозук заедно с черкези от с. Куртово Конаре. Около двеста души заложници от Перущица — жени, деца и по-възрастни мъже — потеглят на тази дата към Устина, за да намерят там обещаното им от турците убежище. Но когато стигат Пазлака — „Един от читаците (турците) по име Xаджи Кърмаджи, който бил техен главатар, със сабля в уста, на бял кон, излязъл пред башибозуците и започнал да опрята ръкавите си. Всички приготвили ножовете и го гледали в очи: кога ще извика. Подир опретнуването взел сабята си в ръката, размахнал я наляво-надясно и извикал:
— Хайде, захващайте брей! Сега му е времето!
След тази прикана всички турци и турчета са сипнали въз обезоръжените нашенци и вече се почнала сеч...” (Виж К. Гълъбов — „Въстанието на героична Перущица”, стр. 126, 127.)
Че клането на перущенските заложници е извършено от устинските турци свидетелствува и историкът на въстанието в Перущица — Иван Кепов: „Сега перущенци били обградени и никой не могъл да избяга (пише той). Пристига, запретнал ръкави до рамена, устинският първенец Хаджи Ахмед Кърмаджи и извиква на турците:
— Какво още чакате? Удрете, сечете — сега му е времето!” (Ив. Кепов — „Въстанието в Перущица”, стр. 140).
И тъй, би трябвало да е ясно (даже и за Примовски!), че клането на Циганската могила не е заповядано от Ахмед ага Тъмръшлията, а от устинския първенец, турчина Ахмед Кърмаджи, и не е извършено от родопските българи мохамедани — както Ан. Примовски навсякъде в своя труд е обявил, а от устинските и кричимските фанатаци.
Странното е, че Примовски, който не пропуща при описанието на българомохамеданските села да отброи точно колко души са участвували в априлските зверства и кланета, минава край Устина безшумно, на пръсти, без с нищо да ни подскаже, че от това село са тръгнали палачите на Перущица.
За да изясним окончателно картината около участието на родопските българи мохамедани при потушаването на въстанието в Перущица, ще отбележим, че вдигнатите по заповед на Азис паша рупчоски „помаци-башибозуци” под командата на Адпл ага и Смаил ага Тъмръшки са имали въоръжено сблъскване с въстаниците в Перущица само веднъж — на 28 април предиобед. В този бой те (башибозуците) са отстъпили, като оставили на полесражението 16 убити. Същия ден (28 април) следобед пристига от Пловдив редовна войска начело с Рашид паша, който поема командуването и фактически той сломява съпротивата на въстаниците в Перущица — главно с помощта на редовната войска и артилерията. („Въстанието в Перущица”, Кепов, стр. 141 и следващите, също и А. Вълчев — „Тъмръш”, стр. 141 —143 и следващите.)
Примовски обаче никъде не отваря дума, както вече отбелязах, за участие на редовна турска войска при потушаването на въстанието в Перущица, а бригадния генерал Рашид бей обяви за предводител на башибозуците... Нещо повече — когато един българин мохамеданин — Ахмед ага Тъмръшлията — спасява от башкбозушки погром среднородопското село Широка лъка, Примовски приписва и този благороден жест на беломорския турчин Халил паша, като извършва за целта една малка редакторска операцийка.
Ето какво пише Примовски на стр. 145 за този епизод:
„Мнозина от широколъшките овчари и кехаи едновременно със стопанисването на своите овце се грижели и за големите стада на Халил паша, Ахна ага (Ахията) и други аги от Беломорието. Затова, когато видели опасността от издевателства над селото, Халил ага изпратил овчаря на Ахията — Чорното Масуроско — в Тъмръш с поръчение до Ахмед ага Тъмръшлията веднага да възпре башибозука от нападение над Широка лъка. Тъмръшлията нямало какво да прави. Подчинил се. . .” (стр. 145 и 146).
Нека да видим сега как е предадено спасяването на Широка лъка от първоизточника, а именно „Исторически спомени от село Широка лъка” от Георги Н. Узунски, стр. 86 и следващите от ръкописа, който се съхранява в Народната библиотека „Кирил и Методий” — София.
Летописецът на Широка лъка описва най-напред трагичните часове, преживени от широколъчани под заплахата на башибозушките главатари до момента, когато дошъл пратеник на Ахмед ага Тъмръшлията със заповед до главатарите на башибозука „да внимават да не направят някакво зло на населението на Широка лъка”. „Тази заповед на Ахмед ага Тъмръшлията (пише Узунски) последвала, защото Халил паша от Скеча и други тамо аги, на които овцете карали на планинска паша наши кехаи, та пратили Ехпята, агата, на уйка Вълка (Черното) Масуроско, които карал неговите овце, дошел в село и като видел башибозука, веднага отишел в Тъмръш и казал на агата да внимава да не стане нещо зло на селото Широка лъка, гдето овцете са техни са у наши кехаи, защото зло ще пати и той от това и друго сам той(Ахмед ага — б. м.) симпатизирал на широколъчани, та побързал да прати поменатия по-горе негов човек Цикаля да дойде в село и предупреди за злото. По този начин се спасило селото от клането.”
От едно просто сравнение на цитирания пасаж ще се види, че Примовски е изтървал в своя преразказ тъкмо изречението на Узунски, в което се казва, че „и сам той (Ахмед ага) симпатизирал на широколъчани, та побързал да изпрати поменатия негов човек Цикаля да дойде в селота и предупреди за злото”. Що се отнася до заслугите на Халил паша, това е явно недоразумение. Как е възможно Халил ага да узнае, че любимата му Широка лъка е нападната от башибозуците, та да се запретне да я спасява, когато в текста на Узунски съвършено ясно е казано, че овчарят на Ехията — Черното Масуроско „дошел в село и като видел башибозука, веднага отишел в Тъмръш”? Щом Черното Масуроско веднага заминал за Тъмръш, а не за Беломорието при Халил ага, значи, в Тъмръш той е говорил от свое име, а не от името на Халил ага.
Позволих си да се спра така подробно на случая, за да се види начинът, по който Примовски е преразказал първоизточника, или по-право, начинът, по който го е изопачил, за да докаже, че не българинът Ахмед ага е спасител на Широка лъка, а турчинът Халил ага.
Премълчал е Примовски и други заслуги на Ахмед ага Тъмръшлията по време на Априлското въстание, описани от Васил Дечов, Стою Шишков и Ангел Вълчев. (Виж „Тъмръш”, стр. 168 и следващите!) Премълчал ги е не случайно, защото за Примовски не турците и турските власти, а родопските българи мохамедани са „най-жестоките потушители. на Априлската епопея”, „най-големи предводители на фанатизираните орди”, „вдъхновители и водачи на пожарищата и кървавата сеч в средногорските и родопските села но време на Априлското въстание” (стр. 34 и 37).
Всичко това е казано, само че с по-меки думи, още през 1876 година от английския вицеконсул в Цариград Хътън Дюпои, който е бил натоварен от английското правителство да разследва априлските събития. Ето какво пише той в доклад до правителството: „Доколкото можах да узная, имам основания да вярвам, че жителите на Перущица първи предизвикали яростта на турците с убийството на двама мюсюлмани от съседното село и по този начин сами станали причина за гибелта на селото си. . . Все пак — продължава Дюпои — по мое мнение извършеното предизвикателство от това село едва ли може да оправдае страхотната загуба на хора и материални щети, причинени от по-маците-башибозуци. . .” („Априлското въстание 1876 г.”, Сб. документи, стр. 523—524.)
Това е тезата на Дюпои, на английското правителство, това е и тезата на турското правителство, дошло на власт след априлските събития: „Перущица сама е станала причина за гибелта си”, а „страхотната загуба на хора и материални щети в Перущица са причинени от помаците-башибозуци”; че изстъпленията по време на Априлското въстание са дело на неконтролираните от властта башибозушки главатари.
Разликата между тезата на Дюпои и тая на Примовски е, че нито Хътън Дюпои, нито турската държавна пропаганда посмяха да кажат, че докато българите са се самоизбивали, турските власти са се грижили за възстановяването на реда и братските чувства между тях, а Примовски не само го е казал, но го е и напечатал в едно академично издание, с което той е бил хабилитиран за професор.
Турските власти са имали основания да поддържат версията, че виновни за априлските зверства са „неконтролираните от властта башибозушки главатари” и в името на това правят съответните исторически фалшификации. Английското правителство по туй време също е имало дипломатическа изгода да поддържа тая версия. Пита се, в името на какво родоповедът Примовски е хукнал да прелива прясна кръв на тази полумъртва антибългарска лъжа? За да я предадем на поколенията като истина? Или да възпитаваме с нея родопските българи в патриотизъм и да градим в тях народностно съзнание и дух?
Твърде странно е и схващането на Примовски във връзка с ОБЕЗБЪЛГАРЯВАНЕТО НА РОДОПИТЕ ПО ВРЕМЕ НА ОСМАНСКОТО НАШЕСТВИЕ. На стр. 17 Примовски пише, че „помохамеданчване на българи по течението на Арда и началните и́ притоци е имало още в началото на турското нашествие в Източнородопската област, когато българското население е било жестоко и масово изклано” (стр. 17 и 18).
Същото казва Примовски и за Крумовград: „При нашествието на турците Крумовградско, както и цялата Родопска област. . . и тук мъжете били почти избити.” И пояснява по-надолу, че „оцелелите българки с нечувано насилие станали жени на поробителя. . .” (стр. 228).
Подобна е и печалната картина, която ни рисува Анастас Примовски за Ивайловградско, където „при завоюването на тия места от турците областта била разсипана, запазило се население само в пазвите на планините” (стр. 236).
В т. 2 от заключението на „Исторически преглед” Примовски още веднъж постановява, че в Родопската област след турското нашествие „по-голяма част от българите били избити” (стр. 261).
Съвсем очевидно е, че Ан. Примовски заема в случая една. определена позиция, която може да се резюмира така: българското население в Източните Родопи, както и в цялата Родопска област, е било „жестоко и масово изклано” по време на османското нашествие.
Въпреки очевидната важност на тази концепция Примовски само на едно място привежда доказателства за нейната състоятелност, а именно преданието на стр. 228. Само едно-единствено предание! Просто човек да позавидн на научното самочувствие и самонадеяност на родоповеда Примовски, за когото родопското историческо море се е оказало до коленете.
Тезата за обезбългаряването на Родопите при турското нашествие е свързана с тезата за ТУРСКАТА КОЛОНИЗАЦИЯ В РОДОПИТЕ. „Първата работа на турците след завладяването на Родопа е била — пише Примовски — да разрушат и обезвредят крепостите... и да обезличат по-големите по-важни селища” (стр. 17). След това Примовски оповестява, че „... по политически и стратегически съображения в Източна Родопа били заселени турци, наричани юруци, доведени от Мала Азия” (стр. 17).
На стр. 25 Примовски доразвива своята теза за турската колонизация в Родопите, оповестявайки, че „три турски племена се настанили в Източна Родопа и Беломорието. Едно от тях са юруците-скитници скотовъдци (юрук—скитник), дошли от Туркестан, (Средна Азия)”?
В „Средна Родопа (пише по-нататък А. Примовски) са били настанени юруците на 78-ия оджака Драмското, Серското и Солунското поле и Западна Родопа завзели юруците от 79-ия оджак”. (стр. 25). Но малко по-нататък Примовски ни изненадва с нова „постановка”: „Най-напред още по времето на султан Мурад I юруците от 78-то огнище заседнали в Източна Родопа (сега Ивайловградско, Крумовградско и Гюмюрджинското поле). И следвайки войските на Хайредин: паша и Гаази Евреноз бей, продължавали да се настаняват край брега на Бяло море — в Драмско, Серско и Солунско, без да навлизат във вътрешността на Родопа.”
Върволицата противоречия продължава и на стр. 26, където Примовски оповестява, че „макар и временни гости на Родопа, те (юруците) променили облика на планината...”
И още по-нататък (на стр. 27), където под линия Примовски „допуска”, че „храброто (според него) племе”, заселено в Родопа, са казълбашите. Става дума, както виждате, не за Средните, Източните или Западните Родопи, а за „Родопа” въобще.
Стана ли ви ясно къде са се настанили турци в Родопите? Не? ... Тогава четете по-нататък:
Той пише, че „След като юруците заседнали в равнините по край беломорския бряг чак до Солун, от Азия дошли много други разбойнически орди, които турците по стратегически съображения заселили по долното течение на реката Места”; че „много години по-късно, след заселването на читаците във вътрешността на Родопа се настанила третата група турски заселници, наречени койнари. . . предимно в Кърджалийско, Ардинско и Момчилградско в долината Артакедик (Тополовски проход), Бял извор и околностите на Неделино. . .” (стр. 26).
За да завърши своето колонизаторско стълпотворение, Примовски обявява на стр. 27, че „четвъртата и последна група турски заселници в Родопа била настанена в селата Карабулак (сега Борино), Гьоврен и Грохотно, Девинско”; че „тази групапринадлежала към 79-о то юрушко семселе и била подчинена на драмския юрушки бей”.
Трудно е при толкова много противоречия да се разисква върху „колонизаторската” концепция на Ан. Примовски, но ние все пак ще направим опит да я дешифрираме.
След като на стр. 25 Примовски обяви, че юруците от 79-и оджак завзели Драмското, Серското и Солунското поле, той изведнъж причисли 79-о семселе към „четвъртата и последна група турски заселници в Родопа”, настанени в Карабулак и пр., когато е всеизвестно, че днешното Борино, Смолянско, е отбелязано в книгата на Ст. Захариев „Описание на Татар-пазарджишката кааза”, издадена през 1870 година, като селище, обитавано от „помаци, кепеджии, бъкларе, земеделци и скотовъдци” (стр. 30 от съчинението на Захариев, преиздадено от изд. на НС на ОФ, 1974 г.).
Как са попаднали в Карабулак тези „помаци—кепеджии и бъкларе”, щом преди тях в същото място са се настанили юруци от 79-и оджак?
Примовски и селата в Тополовския проход смята за турски, а те са българомохамедански; и околностите на Неделино, Смолянско, на бърза ръка е направил турски, а там турци никога не са живели. Изобщо увлечението на Примовски да „поюручва”, „почитачва” и въобще „потурчва” българомохамедански краища и села във вътрешността на Родопите не е било никак контролирано нито от самия него, нито от отговорния му редактор.
Освен това Примовски не засяга нито на едно място въпроса за турската асимилация на родопските българи. Никъде той не се е досетил да ни въоръжи и с едно количествено измерение, когато говори за „оджаците” и за колонизацията въобще. Затова, когато се четат неговите страници, посветени на тоя въпрос, излиза, че и Серското, и Солунското и Драмското поле, и Средните, и Западните, и Източните Родопи — всички те са били буквално наводнени от турски „племена”, „орди”, „семселета” и „оджаци”. Като се има предвид, че всеки оджак е давал по 5 души ешикинджии (конници), които участвували в походите на турската армия, явно е, че „оджакът” едва ли е бил толкова многоброен, за да засели няколко полета едновременно и част от една планина като Родопите. А че това не е точно така, казали са го авторитетни научни работници, на авторитетно място. (Виж сб. „Из миналото на българите мохамедани”, стр. 62 и следващите — студията на В. Мутафчиева!) Там се твърди, че колонизацията на българските земи от турците през XV—XVII век не е засегнала Среднородопския масив, че „единствените турци, проникнали тук... били юруците, преселени от османската власт главно в Беломорието и Ксантийско”, че в Родопите те са имали само „временни поселища”, че те се „задържали не за дълго в тези краища”; че през XVIII век те „изоставили завинаги своите летни яйлаци в Родопите” и т. н. (Виж по тоя въпрос още „Пътувания по България”, К. Иречек, изд. „Наука и изкуство”, 1974 г., стр. 463, и „Миналото на Чепеларе”, т. I, стр. 22.)
Има редки случаи, когато юруците са се женили за българки мохамеданки и са отсядали във вътрешността на Средните и Западни Родопи, смесвали се с местното българомохамеданско население и са му налагали своя език. Но в тия случаи става дума не за колонизация, а за една чиста проба асимилация.
Не е вярно, че юруците променили „облика на планината”. „Облик” е това, което се вижда. Нищо от това, което се вижда в планината, юруците не, са успели да променят. Успели са да променят само, и то частично, топонимията.
Няма досега никакви доказателства за „масово” заселване на „читаци” във „вътрешността на Родопа”. Що се отнася до „разбойническите орди” от читаци, заселени по долното течение на реката Места, те едва ли са могли да бъдат толкова „много”, както Примовски твърди, защото в по-голямата си част краището Чеч, което спада във водосборния басейн на Места, е било, пък и сега е населено с българи мохамедани, а не с „читаци”.
Такова е положението и по средното течение на Места и въобще в Западните Родопи, където българският елемент е доминирал както по време на робството, така и сега. (Виж „Родопски сборник”, т. I, 1956 г., статията „Демографски отношения и проникване на исляма в Западни Родопи и долината на Места през XV—XVIII век.)
„Юруци” и „койнари” е едно и също. (Виж. „Родопски сборник”, т. 1, стр. 69.) Следователно не може да става дума за „трета група заселници” в Кърджалийско.
И въобще силно съмнение будят твърденията на Примовски за турската колонизация на Източните Родопи, след като видяхме колко са те непостоянни и противоречиви.
Примовски обяви най-напред, че Източните Родопи са били заселени с „турци, наричани юруци”, доведени от Мала Азия (стр. 17), след това той допълни, че не едно, а цели три племена са били заселени в Източните Родопи, от които само едното били юруци, но затова пък то било дошло от Туркестан и че това са били юруци от 78-и оджак — същите юруци, за които знаем от Примовски, че са били настанени в „Средна Родопа” (стр. 25). И всичко това, за да бъдем сюрпризирани с известието, че тия същите заселени в Източните Родопи юруци от 78-ото огнище, следвайки войските на Хайредин паша, се настанили край брега на Бяло море, и то тъкмо в Драмско, Серско и Солунско, където сам Примовски беше ни уведомил, че са се заселили юруците от 79-и оджак — същият 79-и оджак, който след това премести в Карабулак (Борино), Девинско! И най-сетне — заселването на юруците от 78-ото огнище било станало „още по времето на султан Мурад I. . .”
Известно е, че Мурад I е убит при Косово поле през 1389 година, това ще рече, че овладяването на Източните Родопи е станало до 1389 година, а Примовски ни уверяваше с „положителност”, че завладяването на Родопите продължило цели 40 години след падането на Търново (стр. 16).
Изобщо Примовски или не е проявил научна проницателност при тълкуването на историческите факти, събития и явления, или му липсва такова нещо, за да го прояви. Неговото отношение към историческите явления е в повечето случаи елементарно, повърхностно. Нито веднъж в своя исторически преглед той не се е опитал да обясни социалния механизъм на събитията, до които по един или друг повод се е докоснал. Той е минал-заминал покрай Иванко, без да се досети за „тайната” на неговия военен и политически успех — стремежа на родопските българи да отхвърлят византийското владичество. Подокоснал се е до Момчил, отбелязва го като „разбойник” и подминава, без да обясни социалното съдържание, което думата „разбойник” е имала през смутния XIV век. Примовски се мъчи да ни убеди, че българите мохамедани са „подготвили” Сенклеровия метеж, без да обясни, че активният елемент и по време на Сенклеровия бунт са крупните овцевъди, а не българите мохамедани въобще.
Никъде не присъствуват класовите подкладки в политическите събития из Родопите. Не е взет под внимание класовият момент и при разглеждането на въпроса за т. нар. „Помашка република”. Примовски ни говори за помашки „сепаратизъм”, без да разкрие икономическите и социални предпоставки за това явление, без да прави разлика между богатската върхушка и зависимата от нея помашка беднота; без да изтъкне чуждото влияние, ролята на турските власти и въобще на силите, които събират остатъците от разбитата Сюлейманпашова армия и я хвърлят в политическата авантюра, наречена от Примовски „Мохамеданско родопско въстание”.
Липсва също така какъвто и да било разбор на явлението „кърджалийство” в Родопите. Примовски веднъж обявява Мехмед Синап „бунтовник”, защитник и благодетел, след това — разбойник, злосторник и убиец, без да се опита нито за миг да обясни, ако не друго — собственото си противоречие.
И въпросът за помохамеданчването на родопските българи е разгледан „лекокавалерийски”, в едно измерение (физическото насилие), без нищо да се каже за социалната атмосфера на времето, за „тихата” принуда — икономическа и административна, - за класовото диференциране на процеса „помохамеданчване” и т. и.
За уравновесяване на липсите Примовски ни поднася в огромно количество легенди и предания, преотстъпвайки близо половината от своето съчинение на казано-речено, оттук-оттам. Само в първите 90 страници — от стр. 21 до стр. 114 — са използувани 30 легенди и предания!
С всичко това, което не мога да оневиня с думата „грешки”, Примовски внася хаос в родопското краезнание, „узаконява” много стари заблуди, поставя нови ненужни прагове пред родоповедението, с които тепърва ще има да се сблъскваме.
Като добавим към всичко това антинаучните възгледи и построения на Примовски — било във връзка с участието на българите мохамедани в Сенклеровия бунт, било по отношение ролята на българите мохамедани в потушаването на Априлското въстание или турската колонизация в Родопите, с чиста съвест можем да заявим, че „Историческият преглед” на Анастас Примовски се явява един чиста проба антипринос към историята на Родопите. Тоя антипринос не бива да се отмине тихомълком, защото никак не е безобиден. Премълчаването му би го превърнало в един опасен за нашата национална кауза „документ” — още повече че той носи върху себе си щемпела на Българската академия на науките.
Всъщност това най-силно ме сепна, когато изчетох „Историческия преглед” на Ан. Примовски към неговата книга „Бит и култура на родопските българи” — че този труд — издание на БАН — е излязъл под отговорната редакция на член-кореспондента проф. Христо Христов, който е и директор на Историческия институт при БАН.
Да! Стряскам се, че проф. Христов е извършил отговорната редакция, без да се препъне в многобройните елементарни грешки и противоречия, допуснати, речи го, на всяка страница в „Историческия преглед” на Примовски. В още по-голяма степен ме тревожи фактът, че директорът на Историческия институт при БАН очевидно се е солидаризирал с възгледите на Примовски, щом никъде не е сметнал за необходимо да отбележи своето различие или резерви по тях. Тревожи ме обстоятелството, че и други научни работници са взели участие при „научната обработка” на труда — било при обсъждането му в съответната секция, било при разглеждането му в научния съвет на Етнографския институт, когато е бил директор на тоя институт проф. Христо Гандев, но очевидно това не е спомогнало да се отстранят нито елементарните грешки и противоречия, нито пък да се отстрани антибългарският повей в концепциите на Анастас Примовски.
Към всичко това имаме да добавим само едно пожелание: Дано нашата общественост тепърва се убеди, че идейно-историческите позиции на Анастас Примовски не съвпадат с научната практика и политика на Историческия институт при Българската академия на науките; че не всички български историци изповядват неговото „верую” по родопските възлови проблеми.
-----------------






Виж също:
Н. Хайтов - Опровержение на Ат. Примовски