петък, 11 март 2011 г.

Ст. Н. Шишков - 1878: Как помаците спасиха българите християни в Смолянско

>


Стою Н. Шишков – откъс от автобиографичния разказ “30 години назад” (с някои правоп. поправки)

... Слънцето забираше към запад. Дядо поп се върна от Пашмакли, но и той беше много уплашен. В правителствения дом били събрани много видни помашки първенци, там бил и току-що избягалият Пловдивски мютесариф с неколцина висши свои чиновника и бееве. Свикан бил набързо съвет идаре-междлиси и с членовете си християни. Мютесарифът и цялото събрание дочакали българския архиерейски наместник твърде любезно. Мютесарифът първ зел думата и предложил да се слушат и си помагат взаимно пред наближаещите грозни събития. Той настоявал да се свика набързо всичкото мъжко население без разлика на вяра от каазата, да им се даде оръжие и заедно с идещата турска войска да се укрепят на вододелното било Рожен и препречат пътя на московците, ако навлезат и в тия планини. Очаквал той отговор на това най-напредъ от дядо попа, като първ представител на българското население. Дядо поп изслушал с внимание всичко, помислил, помислил, па се престорил на невеж и казал:
— Че как тъй, ефендилеръ! Москофът е още много далече, та отде знаеш, че ще може един день да стигне чак до нас. Ами има арада (по средата) Плевен, Шипка, Пловдив, там има толкова много царски аскер, та да видим, как тъй лесно ще го пустнат да мине и дойде до нас.
— Е, е, попе, попе, прибързал Хаджи Мюхтия, най-умният и най-влиятелният по онова време в каазата ни помашки първенец. Плевня, Шипка, та че и Хьулбе атколе са вейке в маскофски роки, ей го тув и мютесариф ефенди ат зор е дашол на сува време, ами да видим сега ние кина да правим.
[Хаджи Мюфтия бе родом от селото Арда, което съвпада в групата помашки села с акавския говор.]
— Истина ли думаш, хаджи ефенди, попитал дядо поп.
— Алла, алла, че чувал ли си друг пот лажо ат мене, та и сега да ложем, попе! Наша са рабата е зле, ами както да сега са чувахме и ачувахме (пазихме и опазихме) адни други, Аллах и за нах преш да ни дава акъл да са ачуваме. Какена мислиш ти, попе ефенди?

Тоя разговор между дядо попа и мюфтията станал на помашки, та лесно се разбрали един друг. Дядо поп се окуражил от умното подмятане на мюфтията, та се решил и казал:
— Много добре мислете, ефендилер, ала кусуръ не ми връзвайте, да ви важа какво аз мисля по тоя толкова садбоносен за всички ни въпросъ. Ако е истина, че Плевен е земен, Шипка мината, та че и Пловдив останал вече в москофски ръце, и толкова царски аскер не е могьл да го спре там, та ние съ голи ръце и сбирщина люде можем ли стори нещо по-добро? Хубаво, ние ще съберем джумает, ами ако с това повече аздардисаме (раздразнем) москофа, тогава не ще ли станем причина да изгорим и нашата кааза? Да помислим добре за всичко, па да не забравяме и сетнините.
Хаджи Мюфтия недочакал друг да заговори и пръв зел думата и подкрепил деда попа.
- Аалар, рахан'о ефенди млого право казава. Сае рабата не е льосна. Падишахан с толкава хил'еди аскер' и джепан`о не мажи да спре маскофа, ами го еспусти да дойде чак да туз, та ние ли с голисе факире (сиромаси) ще го спрем? Ами ако неможим да сторим нищо, тагава нашисе деца кой ще атбрани? Попе, я сам разе (готов) на твои те лакардии. Да си седим мирно, дойдат ли люде без идаре (храна) да не хи аставеме. То са е видело нашесо царско. Со е заман (време) е краен заман. Ние ще са мочим да ва браним ат наши едепсизе га бегат прес нашисе села, та че сетне и нам ако дойде лошо до глава, пак вие на браните.
Болшинството помашки първенци еднодушно приели това предложение, а мютесарифът с своята свита още през същия ден напустнал Пашмакли и заминал за Скеча. Мюхтията удържа думата си: още същия ден той прати десетина въоръжени помаци в Устово да пазят селото. При това той явил на деда попа, че Сюлюман пашовата ордия ще бега през тия места, а тя е от лоши хора, та да се вардят, па ако видят зор, да обадят в Пашмакли. Затова и дядо попъ бе много уплашен.
Дали решенвето на помашките първенци бе съобщено и из другите помашки села въ каазата, не мога да зная, обаче цялото помашко население, особено съседните помашки
селца на българските се явиха в явна защита към съседите си българи.
Надвечер в събота напълниха селото навалица беженци, между които имаше и помашки семейства от Рупчоско. У дома дойде едно познато намъ помашко семейство от Чепеларе. Баща ни се поуспокои съ тяхното идване, че може да ни се не случи нещо зло, па си помисли и да ги задържи у дома като гостени няколко дена, додето се види, какъв край ще земат работите. Още не беха се настанили беженците, ето че се зададе от „Ушите" (местност край селото, отдето иде Пловдивският път) една сган, нечувана и невиждана до тогава в тия глухи планински места. Това бе турската войска, смес от кавалерия, пехота, артилерия, беженци мъже, жени и деца, добитъци, едни натоварени, други не. В разстояние на половина часъ цялото село почерня, плувна в това море от избезумяла и отчаяна в страхът си човешка паплъч. Всички къщи, плевни, обори, дворища, улици и градини вътре в селото и вън в околностьта до мръкване буквално беха натъпкани с хора и животни, а при това техният край не се свършваше: постоянно приидваха други. В това време нахълтаха и у нас около 20-на войника с един бинбашия и още двама други офицери. Дворът се напълни с коне и багаж, а горе нямаше място да се поберат всичките хора. Ние се събрахме с помаците в една стая. Двама войника се втурнаха през вратата и за в нашата стая. Ние, децата, изпищяхме около майка си, а баща ми по-рано грабнаха войниците, без да знаем що става с него. Старата помакиня, Богъ да я прости на живот (до лани тя беше жива в Чепеларе), се изпречи пред тях при самия вход, загради им пътя с фереджата си, па им изкрещя сърдито със силен глас: „не ярарсънъсъ бурда, гьормемусунусъ харем дин-ислямъ варъ". (какво търсите тук, не виждате ли, че тук има жени).
В същото време скочи и единият й син, облечен с войнишка дреха и току-що се завърнал от войната, и почна да се обяснява по-нататък, като ги заплаши, че ще ги обади на началството им. Разсвирепелите войници умекнаха и се повърнаха и през цялата нощ не посмяха да се обядят. Но на вратата до съмване патрулира войникът-помак.
Гостите ни помаци се уплашиха. Майка ни ни прибра в едно ъгълче вкаменени от страх, а старата помакиня седна до нас и се стараеше да ни успокои, че додето са те в къщи, няма да допуснат, да ни стане зло. Настъпи среде нощ, улиците и всички празни места в селото и около бяха светнали в пламъци - огневе от нощуещите войски. Из селото се чуваше цвилене на коне, мучене на говеда, дрънкане на оръжия, тропот и шум, па прелитаха звукове от чупене на дъски, огради и човешки писъци. Това бе цял ад пред ужасът на смъртта, какъвто не може си въобрази човек, който не е приживял и видял такива грозни минути.
Нашата мисъл бе погълната от съдбата на баща ни. Майка ми глухо стенеше, плачехме и ние, децата, и благите думи на гостените ни не бяха в състояние да ни успокоят. По едно време като че и помаците се уплашиха за него. Старият помак заповяда на големия си син да иде и да го намери дето и да е, а сам отиде при бинбашията в другата стая и поиска съдействието му. Кой знае какъ той зема със себе си и мене за ръка, и като ме посочи на бинбяшията, говори му много по турски. Това той, види се, направи, за да извика състраданието му и изпълни молбата му. Бинбашията беше се разположил с двама други офицери около огнището, на което гореше големъ огън. Помня си, че и тримата ме гледаха с зверски, жестоки погледи. Аз треперех от страх, а добрият помак не ме пущаше от ръката си. Бинбашията извика един чаушъ и му даде някаква заповед. Указа се, че същия чауш бил пратил още вечерта баща ни с други войници из селото да търсят зоб за конете. Помакът след това стори теменна на бинбашията и другарите му и си ме поведе в нашата стая. След половин час дойде и баща ни. Той пришепна на майка ми, че работата е зле. Той обади още, че дюкянът ни е разбит и ограбен, че и всичко друго по къщи (имахме две мулета, петдесет кози, стотина топа аба) го нема вече. Ние наново се разплакахме.
Баща ми още каза, че и черквата е пълна с войници, в нея горили огневе, дворът бил пълен с коне, ала не можал да влезе вътре и види, що е станало съ дядови попови. Той помоли стария помак да идат заедно в черквата и видят живи ли са дядови попови. Старият помак на драго сърдце изпълни молбата на баща ни, прати големия си син и едно от по-възрастните си внучета, ала баща ни не пусна. След малко те се върнаха и обадиха, че и черквата и училището са пълни с войници, разграбили са всичко, ала от дядови попови нема никаква следа, па и никой не можал да им каже нещо за тях. Ние се обезспокоихме и помислихме, че трябва да са избити. А пък то ето що станало с тях: от ближното помашко селце Кокориво имахме един добър приятел помак, на име Сюлман. Той беше общият ни доставчик с дядови попови за гориво. С двете си мулета през ден той докарваше под ред дърва нам и на дядо поп. Вършеше ни и друга кърска работа лете с надница, каквото оран, жътва и вършидба. Сюлман през денят в събота пращал момчето си, та докарало дърва у дядо попа, и се случило да излиза от селото тъкмо в това време, когато влизала войската. Вечерта, като си стигнало в Кокориво, обадило на баща си. Сюлман си помислил, че може да стане нещо зло, та към два часа по турски вечерта стигнал в селото ни и право отива по-напред у дядови попови. Той сварва черковния дворъ пълен съ войска, а други трошели вратата на черквата и се залисали съ найното ограбване. Промъква се той въ училището и въ суматохата и тъмнината измъква дяда попа, предрешен като турчин, и децата, па хайде с себе си през нощта ги завежда в Кокориво в домът си. След това без бавене наново се връща и тъкмо при съмване се отзовава и у нас.
- Дечо, коркма, Аллах е дубор. Попувене и децата севанака (сега) са у дума на хубаву месту. Доте (елате)с мене, е ва не уставем туз.
Това бяха спасителните думи за нас след една тъй грозна и ужасна нощ. Гостените ни помаци потвърдиха думите на Сюлмана, като казаха, че и те щом се развидели, ще си заминат.
Нямаше какво. Младата помакиня съблече своята фереджа и я даде на майка ми, която я надяна и стана цяла помакиня. Същото сториха и с сестра ми. Баща ми и другите ми братчета, с мене заедно, разбира се, навихме по една бяла кърпа па главите си за чалми (гежви). Ние се преобразихме на помашко семейство. Следъ това Сюлман скочи и намери едното ни муле на дворът, кой знае как оцеляло. Набърза ръка събрахме покривки и дрехи, що можехме и що се намираха въ стаята, дето бехме с помаците. Натовариха мулето, па излязохме из къщи. Старата помакиня с големия си син ни придружиха. Слънцето току-що изгряваше, а селото цяло гъмжеше от мравуняк войници и беженци, едни заминаваха, а други идваха. Българин и българка не се виждаше никъде, като че ли бяха потънали в дън земя. Изпочупени врати, изпокъртени сгради, днм и огневе навсякъде. Войници пъплят из къщите и влачат безразборно на гърбовете си кой каквото завърнал да намери. Селото бе почти цяло ограбено, ограбени бяха и другите български села, през които бде минала тая опустошителна и грозна паплъч.
Нашите добри помаци разбутваха тая сган с думите “харем гидейор” (идва харем) и най-после се намерихме вън от селото на чисто. Баща ми и майка ми поблагодариха на старите ни приятели, простихме се с тях, а те ни пожелаха добър път.

Пътят от Устово за Скеча отива зад реката към югоизток, а нашият път за Кокориво държеше склонът към изток. Макар че тоя гребен е припек, но снегът не бе стопен, па не бе и голям. Дирята бе голяма, а това доказваше, че преди нас и много други са минали. На 20 минути далеч от Устово е малкото помашко селце Влахово, състоеше не повече от 30 къщи. Ний стигнахме на горния му край, дето бяха къщите на Мустафа Табакът със синовете му, тоже познати наши приятели и добри хора. Помакините ни посрещнаха и приканиха (мъжете нямаше), ала къде да се спрем, когато всичките им къщи буквално бяха натъкани от по-рано от нас избягали жени и деца, наши съселяни, па и Сюлман не ни оставяше.
— Ей гу, крошум мензили (един хвърлей) е ат туз, ще да варвим о дама, настоятелно ни повтаряше Сюлман.
Направиха ни място да се поотгреем децата, черпиха ни с каве, па продължихме пътя. У Табаковцех научихме, че през нощта е идвал аскер и във Влахово, ала като видял, че е мохамеданско село, върнал се обратно въ Устово. Всичките мъже, колкото ги има във Влахово, цяла нощ били в Устово по познатите си да ги спасяват. Главният път за Скеча от Влахово се пада на среща. Ний гледахме, как той бе задръстен от движещ се мравуняк хора и добитъци. След половин час бяхме вече на гребенът, който държи от Влахово западно направление и високо загражда котловината на Устово от към север и североизток. Бяхме вече на безопасно място, защото главният път остава далеч отстранен, от който бегащият аскер в бързината си да се спасява от страшния московецъ никога не би се решил да се отклонява.
Този гребен, носещ името „Корвава стена” над Устово, образува зад себе си една хубава полянчеста площ, обърната към изток. По нея са разпръснати други десетина помашки къщи, които образуват малкото селце Стража. Тук ни отби друг познат помак, Дибел Хасан, в къщата на когото намерихме добрия си съсед Фроню Костов със семейството си. Додето да се отгреем, починем, па и обядваме с топла рядка каша (чорба съ царевичено брашно и сирене), заставени с големи приканвания на Хасаня и жена му, Фроню ни разправяше и своята одисея през тая памятна нощ, как и той с челядта си е бил спасен от явна смърт.
По обяд стигнахме в Кокориво, разположено в северния, противоположния от тоя към Устово наклон на гребенъ. С някакви си двадесетина къщурки, сгушени в една хубава полянка, обиколена от всички страни с проредчена, по стройна листвена гора, и прошарена на около и помежду им от грижливо обработени и обградени нивици, градини и ливади, Кокориво и въ зимната си премяна представя едно гиздаво ъгълче между безбройните такива из Родопите. По целия наклон от тая страна на тоя гребен има много старинни имена и следи от стари, отколешни поселения, а на срещният гребен стърчи платото със стари развалини, носещи името Кальота срещу друго по-машко село, Тикале, което целиничко се виждаше.
Ние отседнахме в Сюлюмановия дом, дето намерихме дядови попови и още две съседни наши семейства здрави и читави.
Къщата на Сюлмана, както и всички помашки и български къщи из Родопите, беше двуетажна и каменна. На долния етаж на един ъгъл, издигната от земята всекога се намира широка зимна стая с пещ, долапи, мивник и клет (прибавки за покъщнина). Тя служи за живеене на челядта зиме. Под нея е избата, а останалото пространство съставя тъй наричания двор, в който на една страна се помещава едрия добитък, а другото служи за дърва, пералня, вход и пр. Горният етаж обикновено се състои от две стаи за летно живеене и широк открит салон. Ние заехме горния етаж, а Сюлмановото семейство бе в ниската стаица. Сюлман нямаше голяма челяд, обикновено явление у помаците, освен два сина, единият вече беше момък 20 годишен, годеник. Жена му Сюлманица бе пък около 40 годишна помакиня, със стройна висока снага, руси очи и кръгло бяло лице. Тя бе чисто облечена и спретната жена, всякога весела, засмяна и с неицзказана любезност. По нас помакините не се крият, затова всички ние образувахме една истинска задруга, като че всички бяхме деца на едни родители. Десетте дена, които прекарахме у тия добри с девствена чистота и рядко добродушие хора, са оставили неизгладими спомени в живота ми. Сюлманица ни посрещна с една типична само у помаците любезност, помогна да свалим малкия си багаж и сама грабна малкото ни братче от ръцете на майка ми и го изнесе горе, дето бяха дядови попови. Ние се почувствувахме като у дома си. Сюлман, след като влязохме и седнахме около огъньт, кръстоса краката си зад нас при вратата, па не намираше думи, с които да ни успокои всички:
- Комшулар, севанака (сега) Аллах бин шукир (хиляда благодарности на Аллаха), дал е сичинку. Алейте (гледайте), хамбарес е пульничичек, пак и плевнена си седи раз-битин. Вие ми сте госте, кахор не ищам да тьоглите за никена (нищо), пак за другу Аллах си знае рабутата. Той ще аборна севанака сичинкуту нах хубавата страна и за вас, и за нас. Ти, попе, ибадете (обичаите) да си не оставиш, кинату му е поте, да си гу правиш. Наюм да си не туриш, че си ф османлицка коща. Ищам севанака рахатлен да седите. Моеса глава га падне, тогава да ва е страх.
- И ух леле, леле. Аллах ва метна да ми дойдете ф нашеса коща. Ние ут вас гечендисваме (преживяваме). Аллах здраве да ви дава. Немойте са кахарова за никина (не се притеснявайте за нищо). Вие ми сте ле на еце хубаво месту,
бяха приветствените думи и на Сюлманица, която тя изказваше от дълбочината на едно истинско хуманно сърдце, чисто и невинно и с пълно съзнание, че й се удал случая да покаже своето гостоприемство, тъй хубаво и здраво пазено и почитано у нашите помаци, истински потомци на старите славяни.
И ние се разположихме без ни най-малко страх от нещо в тая гостоприемна къща. Сюлманица ни точеше клинове (баници), вареше ни шушулки (ушав), тикви, картофи, качамак и просто се изтрепваше, гораката, как да ни угоди. Помакини и от другите Кокоривци всеки ден идваха да ни навестят, успокоят и изкажат своите състрадания, като ни носеха коя каквото може нещо за ядене: ту тикви, ту гулия, ту шушулки и др. подобни.
- Лелех, факиркувете, жално ни окайваше една 90 годишна бабичка помакиня, съседка на Сюлманица, която всеки ден идваше да помогне в шетането на нашата пъргава хазяйка. Немойте ми са кахарова, миличките. Аллах ще да даде пак сичинку, та нема да е позна. Нашесу селце е мутьку, ала е еце хубафку, че ни са хубави и кумшесе. Немойте са сакандисува.
На другия ден Сюлмана рано изпратихме да обиколи Устово и види, що става там. Той дошъл до `Корвава стена` и като видял `Агоското` почерняло от хора, па и горещите две-три къщи в центъра, дето е чаршията, върна се прибледнял от страх. Агоското е голямата празна част от котловината, дето е селото ни и през която минава пътят за Скеча. Състои от ливади и градини.
- Кена има, Сюлмане, кажи ни праву, нимой ни кри, го отрупаха със запитване дядо поп, баща ми, жените, па и ний, децата, а той, горкият, само мънкаше. След него дойде и Сюлманица в нашата стая, па се събраха и други помакини. Всичките те със сълзи на очите си почнаха да тюхкат и окайват и нашата участ, и неизвестността на тяхната съдба. Сюлманица просто плачеше като дете и нареждаше:
- Ту, леле, езък на хубавия Четак (тъй се казва по турски Устово)! Ами кена ще да правим и ние, нам е ут Четак, ут вас геченмека (прехраната). Аллахку, Аллахку, оти ги не порсна нее едепсизе, пусту дано хми остане га аставиха факиркувене да плачет...


Продължаваха клетви и анатеми, изтръгнати от дъното на сърдцето, в което мохамеданският култ не бе могъл да изкорени типичните славенски, братски и истинско човешки чувства.
Ние се упрашихме. Нашата съдба ни се видя във всичката своя жестокост, що ще стане с нас. Дядо поп наново измоли Сюлмана с още един негов съсед помак да идат в самото село и видят, що става там. Сюлман послуша и на часът заминаха. Това беше по обед. Вечерта след мръкнало пратениците се завърнаха и още от дворът със засмяни лица почнаха да викат:
- Не мойте са кахарова, комшулар, хаирдър, отиде лошуту, шукир Аллаха. Имелу е севанака и хубави люде на сай земе, и почна да разказва, че утринта били запалили селото и кой знае какво е щяло да стане по-нататък, ако не бил пристигнал един строг и добър паша – забитин, та е спрял окончателното опустошение.
И наистина, аскерът и през целия ден неделя и вечерта е грабил, чупил, каквото завърнал, а сутринта в понеделник запалили и две-три къщи в среде селото, дето е и чаршията. За щастие, обаче, по обяд дошъл някой си паша, едни казваха, че бил англичанин, а други турчин, но е бил добър човек. Той заповядал да се спре всичкия аскер с беженците заедно в Агоското, поставил патрули на всякъде, никой да не мърдне от селото, заповядал да изгасят пожара и да изгонят всички войници, които би се намерили из къщите, па произвел обиск у всички. В няколко часа в Агоско се натрупали цели купове дрехи, съдове и всякаква покъщнина, каквато се намирала у тия, що се случили него ден и час в селото. След това издирил и тия войници, които подпалили пожара, и ги застрелва публично пред целия аскер в Агоското. Тая строга и бърза мярка моментално спряла по-нататъшните вилняения и опустошения, и от тоя час насетне турски войник не се пуснал да влезе в някоя къща, или да се отклони от пътя. След това той разгласил да си се приберат избягалите селяни, и всеки, каквото има изгубено, да го потръси и си го земе от “ямата” (складът). Това успокои всички, ала ние не се решавахме да се върнем в село, защото войската продължаваше да идва и заминава, па и не вярвахме, че е турен край за винаги на всякакво зло и за напред.
На другия ден, вторник, майка ми и още една стара и безстрашна наша съседка решиха да идат в село и видят домовете ни, що са станали. Напусто бяха увещанията на дяда попа и баща ми да не правят тоя рискъ. Тръграха, па да не бъде майка ми сама, тръгнах и аз с нея, па и Сюлмана зехме с нас.
Стигнахме ние в село благополучно. Из махалите ни един войник не срещнахме, ала главният път бе цял мравуняк, който мълчеливо се точеше напред, идваше и изминаваше селото. Къщите запустяли един вид, само тук-там се мяркаше из прозорците някоя жена и мъж. Това показваше, че не бяха се върнали всички, па и дето се върнали, изпокрили се и изпозатворили се. Това бе нашата махала, Богородичната част, която цяла бе ограбена, защото другата дето е чаршията и по-богатите ни селяни бе запазена почти всичката от пратените от Хаджи Мюфтия пазачи и други помаци. Изпочупени врати, изкъртени и изпогорени обгради и плетища, натъпкани с парцали, слама, тор и друга смет улици, пустота и голота – такава бде картината в нашата махала след един промежутък само от два дена. Влязохме най-напред в къщата на съседката ни, която бе с нас. Тя беше над черквата през три четире други къщи далеч от нашата. Вратите бяха изпочупени, дворът натъпкан със слама, тор и нечистотии – всички стаи разтворени, удимени, погрознели, покъщнина досущ ограбена, освен някои непотребни парцали, разкъсани и разхвърлени. На дворътъ намерихме три сандъка с патрони, забравени и оставени. Минахме в черковния двор и черквата. Там друга картина: иконите изпочупени и изподраскани, всичко друго ограбено, купчини пепел, слама, тор и нечистотии всекъде из нея и в олтарът. Нощували бяха вътре в черквата хора и добитъци. Тя цяла бе осквернена. В училището, домът на дядови попови, тоже същото. Влязохме в нашия дюкян, пак същото. Намерихме само една опушена тенжера, в която бяха варили фасул със зейтин, вместо с вода. У дома, в къщи, още по-грозно: разкъсани кожи от кози, печени недодрани, по подовете клали огън и кой знае как за чудо не изгоряла къщата. Намерихме и един сомун хлеб, разчекнат и на две половини и помежду им втикнати човешки извержения. Връх на човешката вандалщина и гнусота, свойствена само на дивашки инстинкт. След това минахме в срещната махала, за да видим някои от нашите роднини живи ли са. Пресякохме през чаршията, тя пълна със сган, от страни чауши и милязими, с камшици в ръка просто подкарваха и упътваха пълзящата маса от аскер да не се спира, да не се отбива. Промушнахме се през тоя отвратителен и страшен мравуняк, който ни изгледваше кръвниши, и когато дойдохме пред къщата на покойния дядо поп Кирияк белковски, който тогава бе енорийски свещеник в другата, Николаевската част от селото ни, видяха ни отгоре, извикаха ни да спрем и ни отвориха, та влязохме в къщи.
- Какво дирите сега по улиците, вие луди ли сте, та сте тръгнали така из аскерът, ни замъмряха с един глас и уйчо поп, и уйчина попадия, па и техният най-голям син, Илия, който тогава беше главен учител в селото ни.
Обяснихме им всичко. Те ни задържаха, нахраниха ни, пани пуснаха, като пратиха зетя си Ивана да ни придружи и той за всяка случайност до къщата на една от сестрите на майка ми. Стигнахме благополучно, но и там нови мъмрения от една страна, и радост от друга, че и те, и ние се виждаме живи и здрави. В неделята калеко ми предрешен като турчин с двама помаци ходил да ни търси у дома, но като не ни намерили и неможали да научат нищо за нас, помислили ни за отвлечени и ибзити някъде от аскера.
Надвечер се върнахме в Кокориво. Лед нашия доклад, що сме намерили в селото и домовете ни, дядо поп и баща ми се утешаваха един друг, че поне останахме живи и здрави, та всичко друго как да е: стока и покъщнина се спечелва.
Въпреки ограничението на грабежите ние не побързахме да се връщаме в селото си, защото все още не знаехме, какво би се случило по-нататък, тъй като турската войска и беженците продължаваха да минават. Поне бяхме сигурни, че в Кокориво, при тия добри наши едноплеченни съседи, които тъй ярко показаха, че кръвта вода не става, ние се чувствахме сигурни много повече, отколкото в селото си. Та и тоя живот не бе чужд за нас. Разлика в тоя случай между българи и помаци голяма няма, дори тя не се и усеща всред тая патриархална помашка среда. Бяхме като у дома си, но що ставаше вън от тоя малък кръг, как течеха събитията и какъв щеше да бъде близкия и по-далечен техен край, това само не можахме да знаем, а то бе, което ни гризеше вътрешно. Но ние, децата, бяхме досущ спокойни и като че ли нищо не е било с нас. Блажена детска възраст! Помакините всеки ден посещаваха майките ни и ги водеха по гости в домовете си из малкото Кокориво, а бащите ни цял ден си имаха лаф с помаците мъже. Ние, децата, пък тъй се сдушихме с помачетата, като че ли бяхме наедно порасли с тях. С малкия Сюлманов син, Салих, ходехме в ближната гора да храним козите и овцете с борикова четуна и сушено дъмбово листе, сечехме пътем боарс (зеленси напъпени букови клонки) за мулетата, биехме птици с падала (лъкове съ стрели) и играехме на орехи над мекия, сух и стъпкан кози тор в козарникътъ. А орехи и шушулки имахме в изобилие. Често пъти, унесени и увлечени в безгрижните си детски игри, забравяхме да нагледваме и прибираме козите, които като същи дяволи се накичваха по плетищата и плодовитите дървета в селските градинки. В такъв случай ни стрескваше пискливия глас на хубавата Сюлманица, чието зорко око виждаше и втасваше да командува и вън от къщи.
- Салихку брей-й-й, дано амернеш, синко! Скору козите, бре кучлетище не едно!
Прозвищата кавурин, булашик и др.под., каквито и днес ще чуете на всяка стъпка в помашките села отсам в северните Родопски склонове, у нас, у помаците в Ардиния басейн никога няма да се чуят.
Тъй неусетно измина нашето десет дневно бегство, обърнато в едно приятно гостуване в миловидното тихо и безгрижно Кокориво. На 14 януарий дойде калеко ми нарочно да ни обади, че минаването на аскер пресекнало, че трябва да се приберем в селото си, защото къщите ни стоели отворени, а тайно пошепна на бащите ни, че днес-утре ще пристигнат русите. ...




родопски старини, стою шишков, помаци, помакиня, помаците, спасяването на християните в смолянско, rodopski starini, pomaks, pomashki,