понеделник, 11 април 2011 г.

П. Маринов за фалшификацията, наречена "Исторически бележник"

http://liternet.bg/publish20/p_marinov/ocherci/content.htm


РАДА ВЪЛЧЕВА КАЗАЛИЕВА И "ИСТОРИЧЕСКИЯТ БЕЛЕЖНИК"
Петър Маринов


... ВЕРСИЯТА НА КАЗАЛИЕВА ЗА БЕЛЕЖНИКА ...
Нека кажем няколко думи и за него:
За съществуването на този бележник й казал самият йеромонах Григорий:
- Радке, заклевам те в името на Бога и Иисуса Христа да не кажеш никому, за да не се научат турците! В църквата "Св. Неделя", където ми е стаята, в едно скришно място се пази една книга ръкописна, която носи датата 1622 година. В тази книга всички йеромонаси, които са идвали от Света гора, са записвали каквото са намерили за добре. Тая книга са я предавали тайно от ръка на ръка и на мене е дадена тайно, та и аз записах за спомен кога си станала учителка в Кръстата гора.
След това той го занел у дома й. Там тя направила някои извадки, като преписала ония части, отнасящи се за "Карстата гора", както се наричала в нея Родопската област. Извличането на преписи от нея станало на няколко пъти, тъй като йеромонах Григорий го държал у себе си и не го оставял в нейния дом за по-дълго. По едно време тя, заедно с мъжа си, както пише в спомените си, се опитали да го вземат от стаичката му при църквата, като в негово отсъствие влезли и я претърсили, но не могли да го намерят.
По време на разгара на българо-гръцката църковна разпра йеромонах Григорий бил мъмрен от митрополията, че взел страната на българите и в края на краищата манастирското му началство го отзовало и той си заминал за Света гора много съкрушен. С него изчезнал и "Историческият бележник", като не се разбрало той ли го е занел там или заместникът му (Диомед, Никанор или Пахомий - не се знае точно кой), който дошъл също от Света гора, престоял два месеца в същата стая и ако е намерил въпросната книга, или я унищожил, или я взел и занесъл в манастира.
Преписите и извадките обаче, които направила Рада Казалиева, останали у нея, като ведно с други книжа били онаследени от сина й Хр. п.Панделиев (Хр. Попов) в Асеновград. Там той през 1901 година по време на "комитското движение" емигрирал и се установил до края на живота си в 1939 година. Към края на живота си Рада Казалиева останала вдовица и се прибрала при сина си, също в Асеновград. След смъртта на съпруга си тя осъществила желанието си за монашество, като се покалугерила без обезателство да живее в манастир и както казваше старият свещ. Димитър Мавров в Райково, се нарекла Евдокия, Дукя или баба Дукя, под които имена била известна сред старите хора. Умряла е в Асеновград през 1907 година. Заслугата й като учителка и будителка на българската народностна свяст през време на робството е безспорна и днешните млади поколения трябва да са й признателни и благодарни за това.
Бележките й, автобиографичните спомени и др. били останали у сина й Хр. Попов, от когото пък ги бил взел споменатия по-напред Анастас Поптодоров, който обнародва през 1931 година част от тях, а другите изгубил.
Някои от тях обаче били възстановени по черновките от сина й втори и трети път, за да се дойде до създаване на специална архива по този въпрос. Последните чернови и преписи, както се разбира, се съхраняват у наследниците на Пантелей Хр. Попов в Асеновград.
Какво представляват тези бележки, спомени и преписи?
Когато през 1937 година влязох в писмовна връзка с Хр. п.Панделиев за някои мои публикации в смолянския в. "Красногор" за миналото на Смолянска околия, аз получих от същия един пълен комплект ръкописни преписи от тези бележки и спомени. Прочетох най-внимателно всичко. Те са и сега пред очите ми. Според съдържанието им може да се разделят на части:
1. Писма с лица и учреждения;
2. Автобиографични спомени на Рада Казалиева и родови сведения;
3. Нравоучителни изречения и стихотворение в акростих "В чест на покойния ми баща Вълчо Казалията" и
4. "Исторически бележник" в отделни откъси. Дадено е заглавието и на гръцки език: "Историкон симеоматарион ис то опион та енграфонте олла та спондиа гегоната епи тон ктисеон автон катикион тис перифериас Ставровунион. Ано-Райково, етос 1622". (Превод: Исторически бележник, в който се записват всичките случаи, станали над това и от това население в Красногорската област. Горно Райково, година 1622.)


... АНАЛИЗ НА МАТЕРИАЛИТЕ ...
Съдържанието на първите два раздела се изчерпва с изнесеното дотук, а за стихотворението в акростих ми направи впечатление, че има дата 10 авг. 1852 година. Това ме накара да търся първообраза, от който бе направен пратеният ми препис, и се оказа, че той е написан с почерка на Хр.п. Панделиев по правописа от 1921 година (земеделския) с широко Ь, без ер-голям и е-двойно, на карирана хартия, огънат и избледнял от времето и пипане с ръце. Личеше, че е писан от сина на Рада Казалиева, може би по нейна диктовка в преклонната й възраст, преписван и възсъздаван след нейната смърт няколко пъти, като е сложена датата 1852 година, за да има по-архаичен вид. Изпуснато е предвид, че през посочената година и правописът е бил друг, и калиграфията, и хартията, пък и самият Вълчо Казалията си е бил жив тогава и както казваха наследниците му, е умрял по-късно. Това изтъквам по повод опита на някои в последно време да се приеме, че с това Рада Казалиева се врежда като първа българска поетеса (преди Елена Мутева) в новата българска литература. Правеше се даже опит да се факсимилира стихотворението, но като че не излезе. Откъм строеж и съдържание то носи всичките слабости на творба от тоя род, но е с подчертан патриотичен дух. Твърде е вероятно вмешателството тук на сина на авторката, за когото още през 1900 година във в. "Прогрес" (Цариград, г. ІІ, бр. 6, стр. 3, от 20 окт.) е писано, че бил "наречен с прозвището "парче поет" и единственият му дар е да поетизира, та каквото ще да бъде".


... ГРУБИТЕ ФАКТОЛОГИЧЕСКИ ГРЕШКИ В БЕЛЕЖНИКА ...
По-интересни ми се видяха известията от "Историческия бележник", които не са събрани на едно място в преписката, а са разпръснати на различни места. В тях се говори за едни събития извън приетите в научната история и неотговарящи напълно на едно обективно обяснение на фактите. Говори се за помохамеданчване или опити за такова в селища като Долно Езерово (долната махала на Смолян), Долно Руеново (Соколовци), Пещера и др., за които по родови предания се знае, че са заселени по-късно и като тъй неправдоподобно е да са съществували тогава, та даже и войводи да са излезли от тях. В турски документи и други летописи, съвременни на "Историческия бележник", не се споменава нито Езерово, нито такова на гр. Смолян (Пашмакли), а местността и развалините на селището и досега се нарича "Могилата". Като се има предвид, че имената на места и селища най-мъчно се поддават на изменение, явява се и неправдоподобна метаморфозата от "Могилата" на Езерово. Имената и на другите селища: Упорово - Влахово, Витлово - Рудозем, Беловидово - Златоград, Руеново - Момчиловци, Кутлово - Славеино, Очиново - Чокманово и Осиково - Серафимово също не се потвърждават от народни предания, че са били такива, пък и в турските документи от онова време не се споменават тъй. Говори се още за настаняване на турци анадолци в с. Смилян, от които няма ни следа, ни предания сега. Началната година на бележника "1622" наумява нещо ново, тъй като тогава по приетия ред, особено в черковните книги, се е писало по леточислението "от создание мира", т.е. преди около 6-7000 години. За "изкланите райковски първенци" на едно място се говори, че са били 80 души, а на друго 200. А и във фамилните им имена се съзира нещо по-ново - Робовски, Казалийски и даже турски, като Гержиковски, Дармоня, Кавален и др., които тогава едва ли са съществували. При многократното преписване и преработване на тоя бележник и от Хр. Попов, и от Анастас Поптодоров лесно е обяснимо варирането между 80 и 200 било в имената, било в бройките, като даже и 80 е голямо число за малкия "Каювски дол". Предизвиква се и недоумение - щом това са само "първенците", то общото население тогава трябва да е било няколко хиляди. Казва се още, че конакът на Салих ага бил в Райково, а знае се, че още преди 1796 година конакът на дерибея Сюлейман ага, а и на сина му Салих ага е бил в гр. Смолян, дето са днес казармите, тъй че неправдоподобно се сочи тоя конак в Райково, от който на 600 крачки бил забелязан ездач, който за това, че не слязъл от коня, бил обесен. Туй объркване не е много чудно, тъй като Хр. п.Константинов, един от най-добрите познавачи на миналото в този край, в едно свое съчинение сочи, че конакът на Салих ага бил пък в Устово. Но най-показателно е съобщението в "Историческия бележник" за "Унищожението на Смолянската епископия и убийството на Висарион Смолянски", както го е озаглавил и публикувал Анастас Поптодоров. Говори се, че епископът пътувал "с десет души въоръжена охрана на коне". Това е невероятно за ония времена (1662), когато българите без страх от смърт не могли да се показват даже от къщите си, но не и да се движат свободно между селищата, при това и оръжие да носят. Казва се, че залавянето на Висариона станало, когато той пътувал "от Долно Езерово за Горно Езерово", т.е. от долната махала на Смолян за Горната. Това обаче е невероятно, защото от най-задълбочените родови проучвания през 1938 година се установи, че през 1662 година долната махала на Смолян не е съществувала, а и в горната махала на същия град не е имало християни, при които да е отивал епископ Висарион. Немного след посочената година Пол Люкас определено сочи: "Минавахме през едно село, наречено Пашмакли, населено само с мохамедани, които не говорят турски, а видоизменен славянски и пр." По родови предания се знае, че в тая махала християни са се заселили около и след 1750 година, време, характерно с установяване на веротърпимост сред родопското население, след като властта взели местни помохамеданчени българи от рода Кьор ходжа. Тук дошли Узунци и Киряновци от Димотишко, Томовци и Станчовци от Хасковско, Начовци и Таковци от Арда и др., предимно за работници при агите; Начо бил им терзия (шивач), други - зидари, овчари и др. Поради гоненията от Али паша Янински в тая махала са се заселили и епироти - Яневци, Гареловци и Хроневци, като фурнаджии, халваджии и зидари. Долната махала на Смолян води началото си също от втората половина на ХVІІІ век, като според родовите им предания родоначалниците са Мандолци, Чакоровци, Белювци, Полчикутювци и др. Също били овчари и измекяри на агите от мехмед Кьор ходжа насетне. В Поповската махала пак по това време "слезли от колибите при Чернока" няколкото християнски семейства на Митрю, Янчо и Куртю, които поради страх от кърджалиите положили началото на махалата. (Виж по-подробно в очерците ми "Смолян - 1944", "Смолян и околията - 1939" и "Българите мохамедани в Родопите - нови изследвания из тяхното минало", гл. ІІ - машинопис.) Затова и имената Горно Езерово и Долно Езерово, и отиването на Висариона през 1662 година в едни села, където не е имало християни, е невероятно. Говори се още, че телопазителите на епископа, след неговото убийство, отишли в Ксанти и потърсили защита от ксантийския митрополит, който се застъпил пред Патриаршията в Цариград и помохамеданчването било спряно. При тогавашната обстановка такова ходатайство пред турците едва ли би се уважило. Но знае се положително, че тогава и самият град Ксанти на това място не е съществувал, имало е само развалини от крепостта горе в канарите. Средищен град на тая област тогава било Енидже - Карасу, чисто турско, потвърдено и от турските документи, а гр. Ксанти като селище се е оформил доста години по-късно, като гръцка митрополия там е открита едва към 1800 година. За това свидетелствува и книгата "Портрет на гръцкото фенерско духовенство" от С. М. Родопски (свещеник Маврудиев-Родопски) от Райково, която заслужава доверие. Има още несъобразности в тоя бележник, но на тях не се спирам.
Това значи, че "Историческият бележник" навярно е писан въз основа на някакви по-стари (?) приписки и бележки по стари черковни книги и възсъздаден по предания и памет, като описаните събития са добили тоя вид през втората половина на миналия век, когато са преписвани и преработвани в момент на патриотично вдъхновение, характерно за годините на Възраждането ни и при съществуването на новите вече селища, които било лесно да се прибавят към старите.
А и наличието на черковни книги в Райково от тогава (1660-1670 г.) е съмнително, защото, както се каза, църквата "Св. Неделя" е строена през 1836 година, а дотогава там било оброчище, върху което се извършвали религиозни треби, та да се съхраняват черковни книги през толкова векове и при такава обстановка е неприемливо.


... МНЕНИЕТО НА СТАРИТЕ РОДОПСКИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ ...
Най-добрите познавачи на родопското минало Ст. Н. Шишков, В. Дечев и др. знаеха за този бележник, но не се изказваха в печата, защото го смятаха несериозно дело както по произхода, така и по пресъздаването и превъплощението му. Когато ги срещах и запитвах, те се изказваха резервно и намираха, че е плод повече на лично претворение и вдъхновен патриотизъм. Повечето от тях бяха познавали самата Рада Казалиева като пламенна ентусиастка, качества в по-голям размер онаследени от сина й Хр. п.Панделиев. Свещеник Димитър Мавров от Райково, техен съвременник и близък по служба, казваше: "Всичко това е хубаво, ако е вярно. Но Христак го е украсявал и прибавял бивали и небивали работи, та да се чуди човек кое е вярно и кое не. Той пишеше какво да е, само за да изпъкне" и пр. С това намекваше може би за писаното във в. "Прогрес" през 1900 година. В. Дечев пък отричаше това и го смяташе въображение с малко истина. Запитан, Ст. Н. Шишков казваше, че тоя бележник е работа от по-ново време, раздут и нагласен при преработката му и от Хр. п.Панделиев, и от Анастас Поптодоров, като се е приспособило много нещо, съобразно съвременния дух и настроение и на двамата. А за Рада Казалиева казваше, че я помни като много въодушевена патриотка, какъвто бил и синът й. Това се потвърждава и от писмото на Ст. Н. Шишков, намиращо се в архивата преписка за Рада Казалиева и "Историческия бележник". През 1949 година запитах с писмо и Хр. Караманджуков в София, който бе печатал в "Родопски глас" отзив по случай стогодишнината от рождението на Рада Казалиева, който ми отговори дословно: "Много работи от писанието на Хр. Попов не използувах и не напечатах, понеже ми се видяха фантазия, а дори и истината на това, което се напечата тогава в "Родопски глас", ми се струва съмнителна."
Такива бяха мненията на тези от най-старите и най-добри познавачи на родопското минало. С това обаче не се изчерпва въпросът, защото тоя бележник досега не е разглеждан компетентно, критично и задълбочено. А това трябва да стане от нашите историци, като се подходи правилно за установяване както произхода му, така и съхранението, превъплощението и авторството му. За да се установи достоверността на него - селищата, цитираните имена, датите и събитията, тъй както са напечатани, би трябвало тоя бележник да се разгледа с вещина и историческа съпоставка както в съдържанието, така и по преписите му, па тогава да се използва за аргументация като изворов материал за изучаване миналото на Родопите. Това не са направили нито Петър Петров, нито Кирил Пасилев, които са го използвали и цитирали досега, като са вземали всичко писано в него за чиста истина.


... СЪВРЕМЕННИЦИТЕ ЗА РАДА КАЗАЛИЕВА ...
Интересно е, че и в книгата "Портрет на гръцко фенерско духовенство и коварните му дела в Родопите" от С. М. Родопски (свещеник Маврудиев-Родопски), 1887 г., която е основна история на Райково и по съдържание и дух отразява съвсем реалистично времето и събитията, през които е живяла и работила Рада Казалиева, не се споменава нищо за нея. А в тая книга се говори подробно за борбите на българите за национално самосъзнание и чувство, за мъчнотиите и жертвите по тези борби и, както споменах, заслужава доверие. Говори и за поп Глигорко, за борбата срещу Патриаршията, гръцките владици и местното гръкоманско духовенство. Авторът й, макар че описва предимно черковните борби, и както се вижда, бил добър патриот, за когото определено може да се каже, че ако имаше малка или голяма доза истина по патриотичната дейност на Рада Казалиева, както е видно от архивата й, мисля, че не би пропуснал да го отбележи. Нещо повече, споменава се няколко пъти за мъжа й, свещеник Пантелеймон Вълчев, че бил непостоянен, минавал ту към българите, ту към гръцката страна и при "премиросването" (приобщаването) към Патриаршията на свещениците през 1876 година той бил един от тези, които драговолно приели това "премиросване", а и ревностно го поддържал. От това се вижда каква атмосфера витаела в дома му.
Не споменава нищо за Рада Казалиева и свещеник Василий Аврамов, неин съвременник и пръв български архиерейски наместник в тоя край, който с право може да се каже, че бил "стълб и утвърждение" на българщината през онова тъмно време. В спомените си "Материали по възраждането на българщината в Ахъ-челеби" (сп. "Славиеви гори", 1894 г., кн. 5-7), където доста подробно и обективно описва събитията от 1847 година насетне, говори за учителите тогава, свещениците и други деятели по нашето Възраждане в тоя край, говори със силен пиетет и за йеромонах Григорий (поп Глигорко), но за свещеник Пантелеймон Вълчев и Рада Казалиева не говори нищо. А в добросъвестността на този доблестен деец по възраждането на българщината в Смолянско не бива да се съмняваме.

Трябва да отбележим накрай, че освен публикацията в сп. "Родопски преглед", 1931 г., сведения за "Историческия бележник" не могат да се черпят от никъде другаде. Запазена е само архива с кореспонденция (в преписи) по този бележник и Рада Казалиева, която архива също може да се използва за издирвания, при все че липсват в нея данни за потвърждение научността и пълноценната достоверност както за делото и заслугите на Рада Казалиева като първа българска учителка и първа българска поетеса, така и за същността, значението и достоверността на споменатия "Исторически бележник".
Архива има навярно и у наследниците на Хр. Попов в Асеновград или другаде нейде. Моите "преписи", пратени ми от същия Хр. Попов през 1937 година, се съхраняват в Пловдивския окръжен държавен архив, фонд "Петър Маринов", където всеки любознателен книжовен труженик може да ги прочете.
1974


http://liternet.bg/publish20/p_marinov/ocherci/content.htm

Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова